Читать «Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка» онлайн - страница 122

— Бутай ме по улиците. По целия път до полицейския участък. Така ще имаме много свидетели, нали?

Тъкмо когато отново я затеглих към вратата, вътре влезе Богъл.

Един поглед бе достатъчен, за да се разбере, че Сам е пиян. Не погледна никого от нас освен Мира.

— Не мисли, че ще ти се размине — закани се той. — Док бе мой приятел и никоя фуста не може да убие мой приятел, без да бъде ненаказана.

Всички бяхме толкова изненадани, че никой не помръдваше. Мира стъпи на земята и застана в лице с него.

— Не съм го убила аз — тихо промълви тя. — Би трябвало да знаеш това, Сам.

— Точно ти го уби — повтаряше той и в очите му проблесна злоба. — Е, добре, ще си получиш заслуженото!

— Пази се! — извика Уиски и се втурна към нея.

Но твърде късно. Сам стреля с пистолет, опрян на бедрото му. Видях проблясването на изстрела. Мира направи две несигурни крачки напред и се просна на пода.

Всички останаха като вкаменени. Сам разтвори ръка и пистолетът падна на земята.

Спуснах се към Мира. Докато се навеждах към нея, чух Сам да хленчи.

— Не исках да го направя — повтаряше той, — Бог ми е свидетел, не исках да го сторя.

Глава осемнадесета

В болницата чакахме повече от час лекаря да излезе от операционната.

Бяхме Кланси, Самърс, Уиски, Богъл и аз, както и шепа полицаи, които охраняваха Богъл.

Самърс и Кланси току поглеждаха към Уиски, сякаш беше чудо невиждано. Самърс вече знаеше всичко и след първия шок, когато чу Уиски да говори, прояви достатъчно такт и ми се извини.

— Давам ти пълна свобода на действие! По дяволите! — изруга той. — Как ли ще погледнат съдебните заседатели на това дело! Надявам се, че момичето ще оживее. Това е най-дяволската история в цялата ми кариера! Не можех да не бъда подозрителен, нали, Милън? Но ако искаш да заловиш другото момиче, имаш съгласието ми.

Нямах желание да преследвам Арим. Мисълта, че Мира лежи в малката стая отсреща и се бори за живота си, ми бе непоносима. Трябваше да съм наблизо и ако разрешаха някой да я види, да вляза пръв.

Уиски изпитваше същите чувства.

Седяхме и чакахме, а когато лекарят излезе, бях твърде уплашен, за да се приближа до него.

— Кой от вас е мистър Милън? — попита той.

Самърс пристъпи напред и каза нещо. Лекарят вдигна рамене. При този жест сърцето ми болезнено се сви. Самърс кимна към мен и лекарят ми направи знак да се приближа.

Станах и изминах метрите, които ни разделяха с такава мъка, сякаш бях газен от тролей.

Уиски ме следваше по петите.

— Как е тя, докторе? — попитах аз и трескаво се вгледах в умореното му лице.

— Не е добре — отвърна той. — Пита за вас. Не бива да я вълнувате. Струва ми се, че няма да се оправи.

Вкопчих се в ръката му.

— Тя трябва да живее. Трябва да я спасите.

— Правим всичко, което можем — той освободи ръката си с гримаса на болка, — но тя просто не желае да ни помогне. Не можем да направим много за пациент, който отказва да се бори. А тя прави точно това. Сякаш е лишена от воля за живот.

— Мога ли да я видя?

— Само за минутка и внимавайте какво говорите.

Влязох с Уиски в малката стая. Изглеждаше мъничка и много бледа: сърцето ми се сви.