Читать «Преобразяване» онлайн - страница 194

— Останало ли е нещо? — попита той.

Младата жена поклати глава.

— Става само за подпалки. Половината е подгизнала и не става дори за горене.

Той кимна. Очевидно не бе никак изненадан.

— Уейн казва, че трябва да вземеш своя дял от пещерата. Решихме да закърпим лодките, които все още могат да плават, и да откараме стоката надолу по реката.

— Нали ще се погрижите капитан Кътър да разбере какво е станало? Предполагам, че ще го настигнете.

Дали мъжката гордост на капитан Кътър щеше да бъде засегната, че невзрачната „Завръщане“ е унищожила речните бандити, след като неговите храбреци бяха подминали целта? Не, докато новините стигнеха до него, капитан Уейн щеше да се е изкарал герой. Е, Бери нямаше да има нищо против.

— Кътър от Трипойнт ли? Да, знаем го. Става. — Садлър наклони глава. — Онова, което собствениците не си потърсят, ще бъде продадено. Заедно с онова, което вземем оттук, ще се получи доста.

— Не искам дял от тази плячка — заяви Бери.

— Значи ще има повече за нас, капитан Бери. Предполагам все пак, че Уейн ще се опита да те разубеди.

— Може да се опитва колкото си иска. Не го спирам.

Садлър сви рамене и престана да спори.

— Има няколко лодки, които са запазени. Какво ще кажеш да ги огледаме?

Тя кимна и тръгна след него.

Уит стоеше на калния бряг и наблюдаваше как Бери слиза от изгниващата лодка. Прокара ръка през косата си и се обърна към Фаун.

— Бях предвидил едното си рамо, ако годеникът й е мъртъв, а пък другото, ако е избягал с друго момиче. За подобен развой на събитията не съм предвидил нищо. А и тя не плаче. Много ми се искаше да се отърва от Олдър, но не по този начин. Какво да правя, Фаун? Иска ми се да я прегърна, но не смея!

— Още е много рано, Уит. Едва ли ще те допусне до себе си, докато раните й са още отворени.

— Страхувам се да не стане късно.

Фаун се замисли.

— Даг веднъж ми каза, че когато някой близък почине, Езерняците носели косата си вързана на траурен кок цяла година и това не било прекалено дълго. Тя току-що осъзна загубата си. Баща й, Бъкторн… а и Олдър. Заради Олдър е най-зле, защото тя мислеше, че го е загубила, откри го и го загуби втори път.

— Изобщо не плака.

— Може да е като Хоторн и да се крие в гората, за да не плаче пред други. Човек се пита… какъв ли живот е водила, след като се отказва от утеха дори в най-тежките моменти, сякаш да имаш нужда от помощ е проява на слабост. Може пък да си мисли, че ако е достатъчно силна, ще спаси всичко. Само че не става така. — Тя се намръщи и продължи: — След злината в Гласфордж Даг ме утеши, но пък той има богат опит в това отношение.

— А аз нямам — отвърна отчаяно Уит.

— Но го натрупваш. Просто гледай да внимаваш.