Читать «Преобразяване» онлайн - страница 192

— Убил си я и дори не си й позволил да сподели смъртта си! — възкликна Ремо.

— Беше мъртва, когато стигнах до нея. Биха се смело, беше нанесен един недобре преценен удар… Поне си спестих пререканията с братята Дръм. Не беше много разумно да им позволявам да си играят с Езерняци.

Последва мълчание.

Крейн не каза нищо повече. В него нямаше нито надежда, нито ярост, той не очакваше да си отмъсти. Просто чакаше. Не чакаше нищо конкретно, просто… чакаше. Вече не страхуваше от смъртта.

Даг стисна здраво ножа.

— Ако имаше нож, щеше ли да споделиш смъртта си, или предпочиташ да увиснеш на бесилото?

Крейн сякаш се замисли.

— Ако имах нож…

— Защото смятам да променя посвещението на този — отвърна Даг. — Ще го посветя на теб.

Бар го зяпна изумено.

— Но ти си патрулен.

— Но и лечител — обади се Ремо.

— Казах „смятам“. За пръв път ще посвещавам нож и не знам дали ще се получи. Ако не се получи, поне никой няма да се оплаква.

Крейн присви очи.

— Значи така ще въздадеш справедливост? Ще сложиш край на живота ми с ножа на жената.

— Не, просто не искам да похабя материала. Трябва ми зареден нож. Не обичам да съм с празни ръце.

— Даг — започна притеснено Ремо, — този нож е принадлежал на някого. Не трябва ли да потърсим истинския собственик? Или поне да го предадем в следващия лагер?

Даг стисна зъби.

— Мисля да постъпя и с ножа, както с останалата част от съкровището в пещерата — както се постъпва при вадене на потънал кораб.

— А той има ли право да сподели смъртта си? — полюбопитства Бар. — Очевидно лагерният съвет е бил на друго мнение, когато са го изгонили.

— Той вече няма лагер. Което означава, че аз съм капитан на лагера. Гарантирам, че може да отдаде смъртта си.

Срещна стреснатия поглед на Фаун и сведе очи. „Да, той знае за споделянето“, каза си тя. Бар и Ремо го наблюдаваха уплашено. Фаун не ги винеше. По лицето на Крейн се изписа странно изражение, сякаш на този свят все още имаше нещо, което искаше — и то бе в ръката на врага му. Почудата на Фаун се смеси с ужас. Тя очакваше Крейн да каже: „Мътните да ви вземат и дано злините стъпчат този свят.“ Не очакваше да се съгласи да зареди ножа със смъртта си.

— Игрите в пещерата бяха по-забавни — изръмжа Крейн. — Кажи, патрулен, няма ли да трепнеш, ако трябва да ме убиеш със собствената си ръка?

Даг сведе поглед и отвърна все така тихо:

— Вече го направих. Сега просто обсъждаме погребението ти. — Подпря се с ръка и стана с тежка въздишка. Нямаше повече въпроси, въпреки че Бар и Ремо изглеждаха така, сякаш ги измъчват още десетки. Не че бяха към Крейн.

— Капитане, дето си нямаш лагер — обади се Крейн, когато Даг понечи да се обърне.

Даг го погледна.

— Погреби костите ми.

Даг се поколеба, после кимна.

— Щом искаш.

Фаун го последва в кухнята, където той извади споделящия нож и закачи калъфа на врата си. Не го върна на Ремо.

— Искрице, налей вода в чайника. Искам да изваря този нож и да го пречистя от старата му същност, преди да стигнем пещерата.

Щом „Завръщане“ спря пред пещерата на бандитите, сложиха Крейн на носилка от одеяла, прехвърлени между две мачти, свалени от „Костенурка“. И лодкарите, и бандитите зашумяха, докато го пренасяха. Той затвори очи — сигурно се преструваше, че е в безсъзнание. Това бе начинът му да избяга, реши Фаун. Даг тръгна след носилката, но Мечкогон и един от ловците от Рейнтрий го спряха още на първата крачка и го заведоха при ранените.