Читать «Сенки в мрака» онлайн - страница 87

Не влезе в стаята. Само изрече:

— Готова ли са?

И Роана мълчаливо стана, изключи лампата и телевизора и взе чантата си.

Въпреки самоналоженото си изгнание, явно не бе изгубил напълно южняшките си маниери, тъй като й отвори вратата на пикапа. Роана се качи, съсредоточавайки усилията си най-вече върху това да не издаде по никакъв начин болката, която изпитваше при сядане, и се настани внимателно. Сега, на дневна светлина, можеше да забележи, че пикапът е металносив отвън и отвътре, както й, че е почти нов. На пода имаше допълнителна ръчка, което означаваше, че колата е с двойно предаване — може би поради необходимостта да се ползва в пресечена местност.

Докато сядаше зад кормилото, Уеб й хвърли неразгадаем поглед. Почуди се дали очаква от нея да започне да планира сватба, или да се нахвърли върху него за това, че я е изоставил по този начин сутринта. Но не направи нито едно от двете. Просто седеше безмълвно.

— Гладна ли си?

Поклати глава, а после си спомни, че той обичаше гласни отговори.

— Не, благодаря.

Устните му се свиха неодобрително, докато палеше двигателя и обръщаше на паркинга.

— Ще ядеш. Качила си малко килограми, които ги отиват. Няма да ти позволя да хванеш самолета, без да си хапнала.

Не си бе запазила билет за обратния полет, тъй като не знаеше колко дълго ще остане. Отвори уста, за да му обясни, а после забеляза упоритото изражение на лицето му и разбра, че вече й е запазил място.

— Кога тръгвам?

— В един часа. Успях да ти запазя билет на директен полет от Тъксън до Далас. Разполагаш само с четирийсет и пет минути между двата полета в Далас, но това ще ти позволи да се прибереш в Хънтсвил в по-разумен час. Ще стигнеш вкъщи около десет — десет и половина вечерта. Трябва ли да се обадиш на някого в Хънтсвил, за да те приберат?

— Не. — Беше карала сама до летището, тъй като никой друг не бе изявил желание да й направи тази услуга. Не, не беше честна. Не беше молила никого. Никога не молеше никого да направи нещо за нея.

Докато хапнеше — както изглежда, бе твърдо решен тя да го направи, — щеше да се наложи почти веднага да тръгне за летището, за да може да върне колата под наем и почти тичешком да стигне до самолета. Може би съвсем целенасочено не й беше оставил почти никакво време. Не искаше да говори с нея, нито да прекара и минута повече от необходимото в нейната компания.

— Недалеч оттук има едно заведение, което сервира закуски до единайсет часа. Храната не с нещо особено, но с вкусна.

— Просто ме остави до бара, за да мога да си прибера колата — отвърна тя, гледайки през прозореца — навсякъде другаде, само не и към него. — Ще се отбия в закусвалня за бързо хранене.

— Силно се съмнявам — отвърна сериозно той. — Ще следя да погълнеш всяка една халка.

— Вече се храня — отвърна тихо тя. — Научих се.

— Тогава няма да имаш нищо против да те погледам как го правиш.

Позна интонацията, която придобиваше гласът му, когато бе твърдо решен да принуди някого да направи нещо, така че просто бе безсмислено да спори. Като малка тези нотки й бяха внушавали усещане за спокойствие, символизирайки сигурността и стабилността, от които се бе нуждаела толкова отчаяно след смъртта на родителите си. По някакъв странен начин все още й действаха успокоително. Може и да не я харесваше, да не я желаеше, но поне не искаше тя да умре от глад.