Читать «Сенки в мрака» онлайн - страница 74

Той измърмори някаква ругатня, после пъхна ключа и го завъртя. Двигателят запали веднага и замърка равномерно. Уеб нагласи парното на максимум, а после се протегна зад седалката, измъкна дънково яке и го хвърли на коленете й.

— Сложи го, преди да си посиняла от студ.

Якето миришеше на прах, конска пот, както и неповторимо на самия Уеб. На Роана й се прииска да зарови лице в него, но вместо това го наметна на раменете си, благодарна за жеста.

— Как ме откри? — попита най-накрая той. Мама ли ти каза къде да ме намериш?

Роана поклати отрицателно глава.

— Леля Сандра ли?

Отново поклати глава.

— По дяволите, не съм в настроение да си играем на въпроси и отговори! — отряза той. — Или говори, или слизай от колата.

Пръстите на Роана се впиха в реверите на якето.

— Лусинда нае чистен детектив, който те откри. А после ме изпрати тук. — Чувстваше враждебността, която се излъчваше на вълни от него и сякаш изгаряше кожата й. Съзнавала бе колко трудно ще бъде да го убеди да се върне, но досега не бе разбрала колко много я мрази в действителност. Стомахът й се преобърна, а гърдите й зейнаха празни, сякаш сърцето й вече го нямаше.

— Значи не си дошла по своя воля? — попита той рязко.

— Не.

Съвсем неочаквано той се пресегна и хвана брадичката й, забивайки пръсти в меката й кожа, за да обърне главата й към себе си. В гласа му прозвуча лека заплаха:

— Гледай ме в очите, когато говориш с мен.

Тя го послуша, без да се съпротивлява, като жадно проследи всяка черта от скъпото му лице и я запечата в паметта си. Това можеше да се окаже последната им среща, а когато я изгонеше, още една частица от нея щеше да умре.

— Какво иска Лусинда? — попита той, като продължаваше да я държи за брадичката. Голямата длан обхващаше половината й лице. — Ако просто е почувствала липсата на усмихнатото ми лице, нямаше да чака цели десет години, за да ме потърси. Така че какво иска от мен?

Горчивината му бе по-дълбока, отколкото бе очаквала, а гневът му — все тъй силен, както в деня, когато бе напуснал дома им. Би трябвало да го знае, както и Лусинда. Всички познаваха буйния му нрав и точно затова, още четиринайсетгодишен, Лусинда го бе избрала за наследник и управител на Дейвънпорт. Предателството им към нето бе като да дърпат разярен тигър за опашката, така че сега трябваше да се изправят лице в лице с острите му зъби и нокти.

— Тя иска да се върнеш у дома и да поемеш отново управлението.

— Как ли пък не! Добрите хора от областта Колбърт няма да се цапат, като въртят бизнес с човек, обвинен в убийство.

— Ще го направят. Ако притежаваш Дейвънпорт и всички останали предприятия, ще трябва да участват — или ще загубят собствените си доходи.

Дрезгав смях изпълни кабината.

— Мили боже, трябва наистина да ме иска обратно, щом е решила да ме купи! Знам, че е променила завещанието си, и то очевидно в твоя полза. Какво не върви? Да не е взела някои неразумни решения и сега да иска да измъкна семейството от батака?