Читать «Сенки в мрака» онлайн - страница 68

— Тогава защо изчезна просто така? Само някой, който се чувства виновен, би избягал.

— Престани! — отсече Лусинда. — Той не избяга, просто му омръзна и се махна. Има разлика. Ние го предадохме и не мога да го виня за това, че ни обърна гръб. Но Роана е права. Уеб не уби Джеси. Никога не съм смятала, че го е направил.

— Е, Були Уотс със сигурност го смяташе за виновен!

При тези думи Лусинда махна с ръка.

— Няма значение. Смятам Уеб за невинен. Срещу него нямаше никакви доказателства, така че по закон е невинен и аз искам той да се върне.

— Лусинда, не се дръж като стара глупачка!

Очите на Лусинда проблеснаха свирепо в противоречие е възрастта й.

— Мисля, че мога най-отговорно да заявя — проточи тя, — че никой никога не ме е смятал за глупачка — стара или не. — И е доживял да го твърди, бе неизказаното продължение на думите й. Независимо дали бе на осемдесет и три или не, дали умираше или не, Лусинда все още съзнаваше цялата власт, с която разполага като пълновластна господарка на богатството на Дейвънпорт, и не се срамуваше да накара и другите да го проумеят.

Глория отстъпи и се обърна към Роана като към по-лесна мишена.

— Не може наистина да възнамеряваш да го направиш. Кажи й, че с истинска лудост.

— Съгласна съм с нея.

При това тихо изречено съгласие очите на Глория заблестяха гневно.

— Разбира се, че ще си съгласна — отсече тя. — Да не мислиш, че съм забравила, че се търкаляше в леглото с него, когато…

— Престани! — избухна Лусинда и се надигна от стола, сякаш щеше да се нахвърли върху сестра си. — Були обясни какво в действителност се е случило между тях и няма да позволя от мухата да се прави слон. Нито ще ги позволя да тормозиш Роана. Тя ще направи само това, за което съм я помолила.

— Но как си могла дори за миг да помислиш за връщането му? — простена Глория, отказвайки се от агресивния си тон, и Лусинда се отпусна отново в креслото.

— Ние просто се нуждаем от него. И сега двете с Роана едва се справяме, а когато умра, тя ще се окаже затрупана от работа.

— О, глупости, Лусинда, ти ще ни надживееш…

— Не — прекъсна бързо Лусинда изявлението, което бе чувала вече толкова пъти. — Няма да ви надживея всичките. И не го искам, дори да можех. Имаме нужда от Уеб. Роана ще отиде и ще го доведе у дома. Край!

Привечер на следващия ден Роана седеше в ъгъла на някаква малка, опушена кръчма и наблюдаваше мълчаливо мъж, разположил се върху един от високите столове до бара. Наблюдаваше го толкова дълго и напрегнато, че очите я боляха от усилието да се взира през замъгления и задимен въздух. През по-голямата част от времето дори да бе казал нещо, едва ли би го чула, тъй като звукът на музиката от стария автоматичен грамофон в ъгъла, тракането на билярдните топки, жуженето от разговорите и псувните на многобройните посетители удавяха всички гласове. Въпреки това от време на време, когато мъжът отправяше две-три думи към своя съсед по стол или към бармана, успяваше да разпознае определена интонация или провлачен говор, без съмнение — неговия.