Читать «Сенки в мрака» онлайн - страница 67

Но не, трябваше да бъде реалистка. Та тя изобщо нямаше да бъде тук. Когато Лусинда — отдавна не мислеше за нея като за баба — починеше, Дейвънпорт вече нямаше да бъде неин дом. Щеше да бъде на Уеб, а той нямаше да я иска тук. Нямаше да го вижда всеки ден, а може би нямаше да го вижда изобщо. Щеше да се наложи да се махне, да си намери работа, да се сблъска с истинския свят. Е, поне с нейната диплома и опит щеше да си намери прилична работа. Може би не в района на Шоулс. Сигурно щеше да се наложи да се премести, а в такъв случай със сигурност нямаше да вижда Уеб. Това също нямаше никакво значение. Неговото място бе тук. Нейните неразумни действия му бяха стрували наследството, така че бе напълно правилно да направи необходимото, за да му го върне.

— Има ли значение за теб — попита рязко Лусинда, — че ще загубиш Дейвънпорт, ако направиш това за мен?

Нищо нямаше значение. Това се бе превърнало в нейна мантра, в нейно проклятие от десет години насам.

— Той е твой, така че можеш да го оставиш, на когото желаеш. Уеб бе избраният от теб наследник. И ти си права, той ще свърши много по-добре работата, отколкото аз някога бих могла.

Чувстваше, че тихият й, равен глас обезпокои по някакъв начин Лусинда, но да вложи някакви чувства в него й се струваше непосилно.

— Но ти си от рода Дейвънпорт — оспори думите й Лусинда, сякаш искаше Роана да оправдае собственото й решение. — Някои биха казали, че Дейвънпорт ти принадлежи по право, тъй като Уеб е от рода Талант. Той е мой кръвен родственик, но не е Дейвънпорт и не ми е толкова близък роднина като теб.

— Но той е по-добрият избор.

Глория влезе във всекидневната точно навреме, за да чуе последните думи на Роана.

— Кой е по-добрият избор? — попита тя, отпускайки се на любимото си кресло. Глория бе на седемдесет и три, десет години по-млада от Лусинда, но докато косите на Лусинда бяха оставени снежнобели, Глория продължаваше упорито да се съпротивлява на природата и поддържаше пухкавите си къдрици светлоруси.

— Уеб — отвърна едносрично Лусинда.

— Уеб! — Глория погледна шокирано сестра си. — За бога, за какво би могъл да бъде най-добрият избор, освен за електрическия стол?

— За да управлява Дейвънпорт и другите бизнес дела.

— Сигурно се шегуваш! Та никой няма да иска да работи с него…

— О, ще го направят — отвърна твърдо Лусинда. — Ако той се съгласи, всички ще работят с него или ще им се иска да не са се държали толкова глупаво.

— Не виждам защо изобщо споменаваш името му, след като никой не знае къде е…

— Открих го — прекъсна я Лусинда. — И Роана ще го уговори да се върне обратно.

Глория погледна Роана така, сякаш току-що й бяха поникнали две глави.

— Да не си се побъркала? — ахна тя. — Не можеш да доведеш един убиец сред нас! Мили боже, нощем няма да мога да затворя очи от страх!

— Уеб не е убиец — тихо каза Роана, отпивайки от чая си, като дори не погледна към Глория бе престанала да мисли и за Глория като за леля. По някое време, през онази ужасна нощ, когато Уеб бе напуснал живота и дома им, мислено бе престанала да свързва роднинските обръщения с тези хора, сякаш емоционалното й отдръпване вече не й позволяваше да се помири с тях. За нея хората от семейството вече бяха просто Лусинда, Глория, Харлан.