Читать «Сенки в мрака» онлайн - страница 66

— Знаеш, че промених завещанието си, след като Уеб си отиде — продължи след малко Лусинда, отпивайки отново от чая. Погледна през прозореца към изобилието от любими рози с цвят на праскова и изпъна рамене, сякаш за да се стегне. — Направих те основна наследница. Дейвънпорт и повечето пари щеше да наследиш ти. Струва ми се честно да ти кажа, че ако успееш да убедиш Уеб да се върне, ще променя завещанието в негова полза.

Роана кимна. Това нямаше да повлияе на усилията й, нищо не би могло. Щеше да направи всичко възможно да убеди Уеб да се върне, но нямаше да си позволи да изпита чувство на загуба, когато Лусинда промени завещанието си. Признаваше, че независимо от старанието си, просто нямаше усета на Лусинда и Уеб към бизнеса. Не можеше да взема рисковани решения и да събере смелост и ентусиазъм да се хвърли в големия бизнес. Дейвънпорт, както и безбройните капиталовложения и предприятия, щяха да просперират в негови ръце.

— Това бе сделката, която сключих с него, когато бе на четиринайсет — продължи Лусинда с дрезгав глас, а раменете й останаха твърдо изпънати. — Ако работеше упорито, учеше и се подготвяше да се грижи за Дейвънпорт, целият щеше да бъде негов.

— Разбирам — промърмори Роана.

— Дейвънпорт… — Лусинда погледна навън към идеално подстриганата морава, към цветните лехи, към пасбищата отвъд тях, където любимите й коне навеждаха лъскавите си, мускулести врагове, за да пасат. — Дейвънпорт заслужава да бъде в ръцете на най-добрия. Той не е просто една къща, а завещание. Не са останали много като него, затова трябва да избера този, когото смятам за най-подходящ да се грижи за него.

— Ще се опитам да го върна — обеща Роана със застинало лице, приличащо на езеро в горещ летен ден, когато никакъв бриз не нарушава гладката му повърхност. Роана се криеше всеки ден зад това лице — безразлично, непроницаемо и безоблачно. Никой не би могъл да пробие надеждния пашкул, който бе изтъкала около себе си, никой, освен Уеб — единствената й слабост. Независимо от волята й, мислите я отнесоха надалеч. Да се върне щеше да бъде едновременно рай и ад за нея. Да има възможността да го вижда всеки ден, да чува гласа му, да се радва тайно на близостта му в дългите тъмни нощи, когато кошмарите й се превръщаха в реалност… това бе раят. Адът бе да съзнава, че сега Уеб я мрази, че всеки негов поглед ще е пълен с презрение и осъждане.