Читать «Сенки в мрака» онлайн - страница 65

Отслабналото лице на Лусинда се сви от болка.

— Липсваше ми през всеки един ден, откакто замина — тихо промълви тя. — Никога няма да си простя за това, което позволих да му се случи. Трябваше да дам на хората да разберат, че вярвам в него, че му имам доверие, а вместо това — потънах в своята собствена скръб и не забелязах какво му причинява моята липса на внимание. Смъртта не ме притеснява, но не мога да си отида, преди да поправя нещата с Уеб. Ако някой може да го върне, това си ти, Роана.

Роана не каза на Лусинда, че на погребението на Джеси се с опитала да се приближи до Уеб, но е била отблъсната. Честно казано, смяташе, че точно тя има много по-малко шансове да убеди Уеб да се върне вкъщи, отколкото всички останали, но това бе още нещо, на което се бе научила: ако не можеше да потисне чувствата си, то личната й болка и страх си бяха точно това — само лични. Ако ги сдържаше в себе си, никой друг, освен нея нямаше да знае, че съществуват.

Нямаше значение какво изпитва тя — Ако Лусинда искаше Уеб вкъщи, щеше да направи необходимото, без значение какво ще й струва това.

— Къде е той?

— В някакво забравено от бога малко градче в Аризона. Ще ти дам папката с информация, която ми донесе детективът. Справил се е добре. Притежава ранчо, не от мащаба на Дейвънпорт, но за Уеб не е типично да губи.

— Кога искаш да тръгна?

— Колкото с възможно по-скоро. Нуждаем се от него тук. Аз се нуждая от него. Искам да се помирим, преди да умра.

— Ще се опитам — отвърна Роана.

Лусинда погледна внучката си за миг, а после уморена усмивка изви устните й.

— Ти си единствената, която не се старае да ме убеждава с фалшива бодрост, че ще доживея сто години — промърмори тя със сприхаво одобрение в гласа. — Проклети глупаци! Да не би да мислят, че не знам, че умирам? Имам рак, а съм прекалено стара, за да си губя времето и парите за лечение, когато така или иначе самата старост ще ме отнесе в гроба съвсем скоро. За бога, та аз живея в това тяло. Чувствам, че то постепенно отпада.

След тези думи нямаше отговор, който да не прозвучи или прекалено бодро, или твърде коравосърдечно, така че Роана не отвърна нищо. Често мълчеше и оставяше разговорите да се леят около нея, без да използва никакви словесни гребла, за да насочва течението към себе си. Вярно бе, че всички останали в къщата се опитваха да не обръщат внимание на ситуацията, сякаш щеше да изчезне, ако не признаят съществуването й. Сега вече не бяха само Глория и Харлан. В рамките на една година след смъртта на Джеси и заминаването на Уеб Глория бе успяла да премести по-голямата част от семейството си в Дейвънпорт. Единствено синът й, Бейрън, бе решил да остане в Шарлот. Дъщерята на Глория — Ланет — се бе преместила с цялото си семейство: съпруга си Грег и децата си Корлис и Брок. Те вече не бяха деца — Брок бе на трийсет, а Корлис — на възрастта на Роана. Лусинда бе позволила къщата да се напълни, може би в напразно усилие да замести празнотата, която бяха оставили след себе си Джеси и Уеб. Ако все пак Роана успееше да убеди Уеб да се върне — едно много важно ако, — питаше се какво ли щеше да направи Уеб с всичко това. Разбира се, всички тук бяха негови братовчеди, но някак смяташе, че няма да му хареса начинът, по който са се възползвали от скръбта на Лусинда.