Читать «Сенки в мрака» онлайн - страница 63

До гуша му бе дошло от всички.

Спря на алеята и се загледа в имението. Дейвънпорт. Въплъщението на амбициите му, символът на живота му, сърцето на семейство Дейвънпорт. Къщата излъчваше усещане за свой собствен характер, един стар дом, подслонявал в елегантните си крила поколение след поколение Дейвънпорт. Когато бе далеч и се сетеше за Дейвънпорт, мислено винаги си го представяше, потънал в цветя. През пролетта азалиите бяха отрупани е цвят. През лятото властваха розите. През есента — хризантемите, а през зимата — розово-белите камелии. Дейвънпорт винаги цъфтеше. Обичал го бе със страст, която никога не бе изпитвал към Джеси. Не можеше да обвинява за това изцяло другите, тъй като самият той също бе виновен. В крайна сметка беше се оженил по-скоро за завещанието, отколкото за жената.

До гуша му бе дошло и от Дейвънпорт.

Паркира колата и влезе през входната врата. Разговорът във всекидневната рязко прекъсна, както обикновено бе ставало през последната седмица. Изобщо не се огледа из стаята, пресече я и отиде в кабинета, където седна зад бюрото.

Работи часове наред, съставяйки документи и попълвайки формуляри, чрез които върна действителния контрол върху всички предприятия на Дейвънпорт в ръцете на Лусинда. Когато свърши, стана, напусна къщата и се отдалечи, без да погледне назад.

Осма глава

— Доведи ми Уеб — каза Лусинда на Роана. — Искам да го убедиш да се върне вкъщи.

Шокът на Роана не пролича по лицето й, въпреки че разтресе цялото й тяло. Без никакво издайническо трепване и с овладяна грация тя сложи чашката си за чай върху изящния поднос. Уеб! Дори произнасянето на името му все още я прерязваше и разгаряше отново стария болезнен копнеж и вина, въпреки че бяха изминали десет години, откакто не го бе виждала, всъщност откакто никой не го бе виждал.

— Знаеш ли къде е? — попита сдържано тя.

За разлика от Роана, докато оставяше чашата, ръката на Лусинда потрепери. Осемдесетте и три години й личаха и постоянното треперене на ръцете й бе още едно от дребните доказателства, че собственото й тяло постепенно започва да я предава. Всъщност Лусинда умираше. Тя го знаеше, както и всички останали. Не веднага, дори не скоро, но сега бе лято и не бе много вероятно да доживее до другото. Желязната й воля бе надвила много неволи, но накрая бавно се бе поддала на неумолимия ход на времето.

— Разбира се. Наех частен детектив да го открие. Ивон и Сандра са знаели през цялото време, но нямаше да ми кажат — изрече Лусинда със смесени чувства на гняв и раздразнение. — Поддържал е връзка с тях, а и двете са го посещавали от време на време.

Роана прикри изражението в очите си, като внимаваше да изглежда напълно безпристрастна. Значи са знаели през цялото време. За разлика от Лусинда, тя не ги обвиняваше. Уеб бе дал да се разбере съвсем ясно, че не се интересува от останалата част от семейството, сигурно ги презираше. Особени нея. Предвид фактите, не го обвиняваше. И все пак я болеше. Любовта към него се бе оказала единственото чувство, което не бе успяла да потисне. Отсичането му се бе оказало като леко кървяща рана, която дори след десет години не бе заздравяла и все още я наболяваше и гризеше съвестта й.