Читать «Сенки в мрака» онлайн - страница 18

На Роана това й допадаше. Не разбираше връзката им, но Джеси сякаш не бе наясно какъв тип мъж е Уеб. Човек можеше да апелира към разума му с логика, но манипулирането изобщо не му влияеше. През тези години Роана бе изпитала тайничко немалко радостни мигове да наблюдава как Джеси пробва женските си хитрости върху Уеб и после, когато се провали, бълва змии и гущери. Джеси просто не можеше да проумее защо става така, в края на краищата всички останали се поддаваха.

Уеб погледна часовника си.

— Трябва да вървя. — Глътна остатъка от кафето, а после се наведе да я целуне по челото. — Не се забърквай в неприятности днес.

— Ще се опитам — обеща Роана, а после допълни навъсено: — Винаги опитвам. — И някак си рядко успяваше. Въпреки неимоверните усилия, които полагаше, винаги правеше нещо, от което баба й бе недоволна.

На излизане Уеб й се усмихна мрачно, а погледите им се срещнаха за миг по начин, който я накара да се почувства така, сякаш бяха съзаклятници. После изчезна, затваряйки вратата зад себе си, и Роана се отпусна с въздишка на един от столовете, за да обуе чорапите и ботушите си. С тръгването на Уеб зората сякаш бе избледняла.

По някакъв начин, помисли си тя, те наистина бяха съзаклятници. С Уеб бе по-отпусната и спокойна, отколкото с останалите от семейството, и никога не забелязваше в очите му неодобрение. Уеб я приемаше такава, каквато е, и не се опитваше да я превърне в нещо различно.

Но имаше още едно място, където я одобряваха — и Роана се затича към конюшните е разтуптяно сърце.

Когато камионът потегли в осем и половина, тя едва го забеляза. Двамата с Лоуъл се занимаваха с пъргаво едногодишно жребче, като търпеливо го приучваха да приема човешкото присъствие. То бе безстрашно, но по-скоро му се искаше да играе, отколкото да учи нещо ново, а благият урок изискваше много търпение.

— Направо ме изтощаваш — въздъхна Роана и нежно потупа гладката шия на животното. Жребчето й отвърна, като я бутна с глава така, че тя отстъпи назад, спъвайки се. — Трябва да има по-лесен начин — каза на Лоуъл, който седеше на оградата, наставляваше я и се усмихваше, докато жребчето лудуваше наоколо.

— Например? — попита той. Винаги изслушваше с желание идеите на Роана.

— Защо да не започнем да ги привикваме към човешката ръка още от самото им раждане? Тогава ще са прекалено малки, за да ме блъскат в стобора — промърмори тя. — И ще пораснат, привикнали с хората и ездата.

— Е, да видим. — Лоуъл потърка брадичката си, докато обмисляше идеята й. Той беше здрав жилест мъж на петдесет и бе живял повече от трийсет години на работа в Дейвънпорт, а продължителните часове, прекарани на открито, бяха изплели мрежа от бръчки по обветреното му лице. Яздеше, живееше и дишаше заедно с конете и не би могъл да си представи по-подходяща работа от тази, с която се занимаваше в момента. Само защото бе обичай да се изчаква жребчетата да станат на година, преди да започне обучението им, не означаваше, че този срок задължително трябва да се спазва. Роана може би беше права. Конете трябваше да привикват с хората и може би щеше да бъде по-лесно и за едните, и за другите, ако този процес започваше, докато жребчетата са още малки, а не след една година тичане на воля. Щеше да се избегне и доста плашливост, което пък щеше да улесни доста ковачите и ветеринарите.