Читать «Сенки в мрака» онлайн - страница 20

Танси сервира първото ястие, което бе таратор. Роана го мразеше и просто го поразбърка с лъжицата, опитвайки се да потопи малките зелени стръкчета копър, които плуваха отгоре. Гризна едно от домашно приготвените хлебчета на Танси и с удоволствие се отказа от таратора, когато сервираха предястието — домат, пълнен с риба тон. Пожертва следващите няколко минути в самоотвержено разчистване на парченцата керевиз и лук от сместа, събирайки ги на малка купчинка в края на чинията.

— Маниерите ти са достойни за съжаление — произнесе се леля Глория, докато деликатно бодваше с вилицата от рибата тон. — За бога, Роана, ти си на седемнайсет, доста голяма си вече и трябва да престанеш да си играеш с храната си като двегодишно дете.

Оскъдният и без това апетит на Роана съвсем се изгуби, познатото напрежение и гадене стегнаха стомаха й и тя погледна леля си Глория сърдито.

— О, това е толкова типично за нея — обади се безгрижно Джеси. — Тя е като жаба, която подскача наоколо в напразно търсене на най-добрите локви.

Само за да им докаже, че забележките им изобщо не я засягат, Роана се принуди да вземе две хапки риба и ги преглътна с почти цяла чаша чай, за да се увери, че няма да заседнат по средата на пътя.

Съмняваше се дали бе просто тактична постъпка от негова страна, но му бе благодарна, когато чичо Харлан започна да говори за ремонта, от който се нуждае колата им, и да изтъква предимствата от купуването на чисто нова. Ако могат да си позволят нова кола, помисли си Роана, със сигурност биха могли да си позволят и да живеят в собствената си къща и тогава нямаше да й се налага да изтърпява леля Глория всеки ден. Джеси спомена, че и тя би искала нова кола. Вече й било омръзнало да кара онзи мерцедес с четири врати, който Уеб настоял да й купи, когато му била казала поне хиляда пъти, че иска спортна кола, нещо с повече стил.

Роана нямаше кола. Джеси бе получила първата си кола на шестнайсет, но Роана беше лош шофьор и често се отнасяше в мечти посред бял ден, така че заради безопасността на жителите на областта Колбърт, баба бе настояла Роана да не бъде допускана по пътищата сама. Тя не се бе съпротивлявала много, тъй като по-скоро би предпочела да язди, отколкото да шофира, но сега един от демоните в душата й надигна глава.

— И аз бих искала спортна кола — обади се тя и това бяха първите й думи, откак бе влязла в трапезарията. Очите й бяха напълно невинни — От все сърце искам един от онези „Понтиак Гранд Прикс“.

Очите на леля Глория се закръглиха от ужас, а вилицата й звънко падна върху чинията. Чичо Харлан се задави с рибата тон, а после неудържимо се разсмя.

— Млада госпожице! — Баба й удари с ръка по масата, принуждавайки Роана да подскочи виновно. Някои биха могли да помислят, че неправилното й произнасяне на Гранд Прикс е резултат от невежество, но баба й я познаваше по-добре. — Поведението ти е непростимо — процеди тя ледено, а сините й очи проблеснаха. — Напусни масата! Ще поговоря с теб по-късно.