Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 92

Меда реши, че трябва да рискува. Успееха ли елинските жреци да го разколебаят, нямаше никаква надежда тя да изпълни отмъщението си.

И му рече:

— Сънищата обикновено говорят обратно. И твоят сън показва, че няма да те споходи участта на Дарий.

А си мислеше: „Дано пък твоята участ бъде по-безславна!“

Базилевсът опита да вирне решително глава.

— Днес тръгваме на север! И помни какво сме се договорили.

Той плесна с ръце. Извика военачалниците си. И само след половин час войската беше готова за път.

Лизимах се качи тежко, уморено на коня. С явно нежелание. Погледна с питащи очи доброволната си водачка.

Меда му посочи също така с поглед коритото на една пресъхнала река.

Напред препускаха разузнавачите-хипастисти. Няколко отреда тежко въоръжени конници тръгнаха отстрани редом с колоната като странична охрана. Проточиха се редица след редица пехотинците: отпред тежко въоръжените с шлемове, с мечове, с копия и щитове, след които идваха псилистите, препасали през рамо лъковете и препълнените колчани със стрели. Всички метнали на гръб раниците с припасите си. Зад тях сред облак прах топуркаха конете, яхнати от тежките ездачи, с вдигнати отвесно дълги сариси, защитени с кожени брони, обшити с железни пластинки, с шлемове, украсени с конски опашки. Излъсканите с пясък метални части блестяха ослепително на слънцето.

Още първия ден опасенията на Лизимах се оправдаха. Дромихайт, убеден, че не би могъл да се справи в открит бой с въоръжената до зъби дисциплинирана неприятелска войска, бе възприел скитската бойна тактика. Нивята и селата бяха опожарени, хората и добитъкът — откарани нанякъде. Житниците — ямите и огромните питоси253 в дворовете — ометени до зрънце. Само тук-там между развалините се мярваха измършавели бездомни кучета.

Без храна все можеше да се издържи някой и друг ден. Раниците още не бяха опразнени. Ала без вода не можеше. В тия области нямаше надземни извори. А редките кладенци се оказаха затрупани догоре с пръст и камъни.

Лизимах извика при себе си тракийката.

— А сега?

Тя вдигна рамене.

— Така воюват гетите…

Той се намръщи.

— И по-нататък ли ще бъде същото?

— Зависи — отговори тя уклончиво. — Ако им оставиш време, може да опустошат цялата страна.

Лизимах се замисли.

— Значи, според теб трябва да ги настигна; да им попреча — така ли?

— От твоята бързина зависи дали Дромихайт ще изпълни плана си. И друго. Изтрайте без вода още един ден! Да стигнем Бистрата река. Река не може да бъде затрупана като кладенец. Ще се напием донасита.

Нямаше друг избор. Или трябваше да се вслуша в съвета й, който изглеждаше приемлив; или да се оттегли. Среден път нямаше. А не беше свикнал да се връща назад.

И добави:

— Пък и накъде ли ще отстъпва Дромихайт? Нали отзад, откъм Тирас254, ще го пресрещне Исократ, когото изпратих с флотата.

Меда едва се сдържа да не запита за каква флота говори. Та нали бурята я разби на трески край Тиризис? Ясно, забравил бе и това. И бързаше, като разчиташе да хване в клещи противника си. Радостта избликна в гърдите й. Добре, че бе забравил! Така по-сигурно щеше да попадне в клопката.