Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 94

Лизимах се надигна, впрегнал в това усилие цялата си воля.

— Напред!

Очите му святкаха с безумен, трескав блясък. Сякаш не знаеше нищо друго, сякаш в обърканото му съзнание бе останал само тоя порив — напред!

Тогава стратезите, хипарсите, етерите го наобиколиха решително. Намръщени.

— Базилевсе! — престраши се стратегът Аристон. — Преди да продължим, нека обсъдим!

Лизимах се извърна, почервенял от гняв.

— При Лизимах, както при Александър, не се обсъжда. Само се изпълняват заповеди!

— Не се гневи, базилевсе! — рече стратегът почтително. — Виждаме, не си добре. Болнав си. Затова…

— Нищо ми няма! — отсече Лизимах, като неволно се загърна в химатия си. И приседна върху една повалена суха върба. Главата му клюмна.

Военачалниците се озърнаха озадачени. Аристон отново заговори:

— Слушай, базилевсе! Войниците мърморят. А не бива. Лошо е, когато войниците почнат да мърморят.

Той вдигна уморено глава.

— Какво мърморят?

— Че са изпаднали в тая беда, защото ти изостави обоза.

Не посмя да каже, че го обвиняват за скъперничеството му.

Лизимах мълчеше, вторачил в него заплашителен поглед.

— Остави войниците! — изръмжа му той накрая. — Кажи ти какво искаш!

— Да се връщаме, базилевсе, докато не е станало късно!

Лизимах го изгледа с разширени от почуда и гняв очи.

— Стратег… Да говори така… За отстъпление…

Опита да се изправи, да добие предишния си царствен вид.

— Аз вас всички… Като роби ще ви разпъна на кръстове… Селевк ви е подкупил… И Дромихайт… Да ме върнете насред път… Когато победата е близо… Ще ви хвърля на кучетата…

Соматофилархът Атробат премисляше бързо. Не, не беше това техният базилевс. Друг се криеше под неговата външност. Зъл дух се бе вселил в него. Такава мнителност! Подозира жреците, подозира стратезите, подозира всички. Или пък се е поддал на чужди внушения. Никога преди това не бе дирил гадатели. А сега — слушаше дори една проста варварка… Нещо отдавна забравено, но мъчително познато, се въртеше в мисълта му. И то не отскоро. Откак започна болестта на Лизимах? Кога е било това? И къде? Друг някой също така крещеше, че му правят заговори. И в треската на болестта си изпращаше на смърт най-верните си хора…

Погледът му се спря върху златния пръстен на Лизимаховата ръка. И досещането го осени. Спомни си. Същият пръстен и върху ръката на Александър. И болестта на Александър. И лудостта му — простете, богове! После и Пердика. Със същия пръстен. И със същата участ…

Атробат почти изплака:

— Базилевсе! Махни го! Тоя пръстен! Той носи проклятие, базилевсе. Видях — едно и също! При Александър, при Пердика. Сега и при теб.

Лизимах се надигна. Омразата, честолюбието му бяха дали неочаквани сили. Посегна към меча си. Старият телохранител се отдръпна. Така, в такъв пристъп загина и Клит от ръката на довчерашния си приятел Александър.

Ала силата на Лизимах, изтощен от отровата и от жаждата, не достигна.

— Значи тъй! — изхриптя той с напукани устни. — Значи искаш да ме лишиш от това, което ми остави Базилевсът! Друг да грабне пръстена му. И славата му. Ти ли искаш…