Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 93

Лизимах даде заповед да продължат напред. Не поиска да изслуша стратезите, които опитваха да му се противопоставят.

— Аз съм базилевсът! — отсече той.

Те го знаеха добре. И не биха дръзнали да оспорват волята му. Но от известно време забелязваха промяната в него, забелязваха болестта му, разсеяността му, забравянето. Никога преди това Лизимах не се доверяваше само на един водач. Винаги неколцина. И по отделно ги разпитваше за пътя. За да се увери, че не го мамят. А сега… Пък и тая несъществуваща доскоро склонност към гадания…

Но замълчаха. Дисциплината надделя. Тръгнаха отново.

Спаха жадни. И на заранта рано-рано, още по хладина поеха напред. Задъхваха се от жажда. Опразнили бяха всички мехове. Ала най-зле бяха конете. Те едва кретаха отмалели, със запенени уста. Ту един, ту друг падаше край пътя, за да не стане вече. Лешоядите почваха да се събират по опушеното небе, да следват колоната.

Пътуваха така, с изчерпани сили, още един ден. И пак легнаха без да са наквасили устни. Някои войници, обезумели от жаждата, се хвърляха да пият кръвта на умиращите коне.

Слънцето вече се бе издигнало над мътния кръгозор, когато достигнаха реката, за която говореше Меда. Бистрата река. Коритото й беше пресъхнало. Само на две-три места, където е имало дълбоки вирове, се бяха запазили няколко локви, дълбоки две-три педи. При вида й Лизимах опита да каже нещо, но не можа, задъха се и се строполи на земята. Соматофилархът Атробат притича, напълни шлема си с вода и го поднесе към устните на базилевса.

Ала Лизимах вече се бе свестил. Той поклати глава.

— Нека първо войниците! После аз…

Доволен шепот се понесе сред сблъсканите редици. Лизимах беше все същият воин. И Александър някога така. Премалели от жажда, етерите бяха напълнили за него шлем с вода. И той я бе излял. Щом като няма за другите, да няма и за базилевса.

Един след друг се изреждаха премалелите хора покрай локвите, за да уталожат жаждата си. Началниците едва ги удържаха, едва опазваха реда. И въпреки всичко, въпреки пресмятанията, водата се свърши преди дори една трета от войската да се е напила.

Лизимах запита Меда:

— А сега?

— Никога не е пресъхвала. Остава ни само да вървим напред. Нататък има повече кладенци.

А нямаше. Сигурна беше, че няма. Оттам почваше безводната степ, почти пустиня. Голямата Гетска пустиня. Без селища, без вода. Тя беше целта й. Да го увлече нататък.

Приготвиха се отново за път. И тогава, точно в разгара на приготовленията, започна лудостта. Войниците, които бяха пили от водата, взеха да буйствуват, да викат, да крещят. После обезсилени се строполяваха на земята в гърчове и мъки. Неколцина умряха наскоро. Мнозина други останаха да лежат безжизнени, ни живи, ни умрели. А останалите се лутаха замаяни, сякаш изпили по цяла амфора тиризийско вино.

Меда се досети първа. Гетите бяха направили това. Само те. Бяха насипали в локвите отрова, навярно татул. Но не го изрече гласно. Нека мислят, че е от степните духове, от гетските защитници, както шушукаха вече някои.