Читать «Отровният пръстен» онлайн
Петър Бобев
Петър Бобев
Отровният пръстен
Бягството
Такова чудо не беше нито виждано, нито чувано. Когото осъдеха енареите — жреците гадатели, никой вече не можеше да го спаси. Затова Скил беше толкова радостен. Сякаш сам Папай4, богът-отец, бе протегнал десницата си върху челото му. И го бе отървал от омразния господар. Втори като Савмак нямаше из цяла Сколотия5. Явана — елините — я наричат Скития. За тях „скит“ значи „див“. Ала скитите сами се назоваваха сколоти — храбреци.
Безпощаден беше Савмак. И към робите си, и към слугите си, и към свободните бедняци. Скубеше откъдето и колкото можеше. Свидеше му се всяка шепа булгур, която излезеше от житните му ями, всяко късче изсушено конско месо, всяка глътка кобилешко мляко. На всичко се скъпеше Савмак. Само не на роби и бедняци. Защото бедняци сколоти — колкото щеш. Прииждаха отвред, изтласквани от савромати6 и неври7, от скити човекоядци, от масагети8. А роби — още повече. Само седни върху опъната бича кожа — призив за военен поход, и стотици мъжаги, жадни за кръв и плячка, ще тръгнат подире ти. Срещу сколотите земеделци, срещу сколотите орачи, срещу неврите, гетите9 или даките10. И на връщане ще докараш пълчища пленници, от които има и за теб, и за обмяна с явана — безсрамниците елини, които ходят с голи крака, за грънци, за тъкани и главно за вино и сол.
Ей тъй, с алчност и скъперничество, натрупа Савмак богатствата си. Неизчислими бяха конните му табуни, овчите му стада, чардите от дългороги говеда. Пълни бяха шатрите му със злато и сребро. Тъй разпали завист в гърдите на враговете му това богатство. А завистта е стихия, по-могъща от ураган, по-разрушителна от придошла река. И ако от наводнение все можеш се спаси по хълмове и по дървета, от завистта няма спасение. Ще те настигне и на най-високата планина, над облаците да литнеш дори.
Съвсем неочаквано, довчера здрав и читав, вождът Ормад заболя. Гътна се от коня и се изпружи на земята. Отнесоха го върху щитовете си в аления му шатър, нагласиха го върху дебелите килими, подложиха му везани възглавки, писнаха край него жени и наложници, а той — изпънал се с оцъклени очи, лежи, не мърда, не проговаря.
Види се, пътник беше за отвъдния свят Ормад. Засуетиха се наоколо му приближени и родственици. Застягаха се за голямо погребение. Препуснаха гонци из цялата страна: и добитък за жертвоприношенията да докарат; и пътя, по който ще мине шестколесната траурна каруца с мъртвеца, да подготвят. Жреци и жрици запретнаха ръкави да варят билки и коренища, та кога склопи очи вождът, да запазят невредимо тялото му, докато трае погребалният празник. А той не свършва, за ден — два. Четиридесет дни возят покойника по всички краища на страната, следван от обречената вдовица, упоена с омайни треви. И там, където мине, всички плачат и се вайкат. Най-ревностните сами си нанасят траурни рани, режат си ушите, драскат си лицата, пробиват със стрела левите си ръце. И всеки ден, при всеки престой, жриците — палачи, стиснали златните дръжки на каменните си ножове, принасят на боговете човешки жертви за успокоение на душата му. А накрая, когато на четиридесетия ден достигнат Хери11, свещеното гробище на великите вождове, го погребват ведно с удушената му вдовица, с главните му слуги, с коня му, с храна и посъда, с оръжия и хора, които ще му трябват и в отвъдния живот. Отгоре му насипват цяла могила. А след година натрупват нова пръст и върху чучела на коне поставят петдесет убити воина на задгробна стража.
