Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 90

Застанал с коня си в дясното крило, заобиколен от соматофилактите246 и етерите247, Лизимах наблюдаваше с ястребов поглед полесражението.

Ето, време беше. Той вдигна ръка, посочи наляво. Мигновено цялата фаланга се обърна натам, построи се в клин и потегли уверено напред. Това беше познатият кос удар на фалангата. Лизимаховите войници разцепиха отреда на отчаяно съпротивляващите се гети и продължиха да напредват върху труповете им, прострели напред дългите сариси, скрити зад широките щитове.

В този миг отдясно връхлетя стоялата досега в засада гетска конница. Опита да удари в гръб източилия се железен клин. Ала Лизимах познаваше отлично и елинското военно изкуство, и тракийското. Не току-така бе воювал половин век. Под рязката му команда фалангистите се обърнаха внезапно надясно, прехвърлиха натам и оръжията си, посрещнаха налитащата конница като каменен вълнолом. Отзад пък запасните части от псилистите248 — стрелците, не спираха да обсипват нападателите с облаци стрели.

Отдалеч разстройваха реда им.

Меда, покатерила се на една суха върба, гледаше с трескави очи боя. И едва сдържаше избликналия си порив — да скочи, да побегне напред, да се смеси със своите, с тях и тя да развърти сиката. Ала скоро се овладя. Така, до Лизимах, във вражата бърлога, тя щеше да бъде по-полезна. Предчувствуваше го, не — уверена беше в това. Трябваше да остане, за да нанесе решителния удар в решителния миг.

И тогава видя. Тоя, който летеше пред всички, размахал тежката ромфея249 с дясната ръка, без пелта250 и с копие в лявата, беше самият Дромихайт. А оня зад него — сърцето й се преобърна, колко много приличаше на Троил, на нейния Троил?

Но не! Тя стисна зъби. Не можеше да бъде. Присънваше й се. Бълнуваше наяве. Защото дори и жив, какво щеше да дири Троил редом с Дромихайт, след като народът го прокле, след като го пропъди?

Когато погледна отново, Троил беше изчезнал. Ясно, припознала се бе, сметнала бе някой друг за мъртвия си съпруг. Или пък бе видяла сянката му…

Битката привърши преди изгрев слънце. Не можеше да завърши другояче. Не случайно Александровата фаланга беше прекосила целия свят, не напразно бе громила всеки враг. Никой не бе устоял насреща й: нито Елада, нито Персия, нито Египет. Можеха ли да се мерят с нея лековъоръжените гети?

Както и първия път, така и сега като че ли по негласна команда те обърнаха гърбове и се оттеглиха из шубраците и повяхналите тръстики на пресъхналите блата.

Тогава фалангата се сви, престрои се в походен ред и потегли подире им, готова всеки миг за бой. Фалангистите не спираха да викат и да удрят в щитове, оповестявайки новата си победа.

Но Лизимах скоро даде знак на тръбачите да свирят сбор. Траките, както винаги, се бяха изгубили от погледите им, стопили се като привидения. Почнаха да се завръщат следвалите ги по петите хипастисти251 — леките конници, подреждаха се по местата си зад тежката конница.

Тогава, убедени вече, че няма опасност от ново нападение, победителите се спуснаха да грабят убитите. Знаеха, траките отбягват дневните сражения и то в открита местност, където не могат да устроят клопките и засадите си и където предимствата са към страната на фалангата, която е способна да маневрира свободно на всички страни. Но какво ли имаше за вземане от бедните гети, които не носеха по себе си нищо ценно и чието оръжие беше много по-лошо от елинското? И като не намираха никаква плячка, разгневените войници доубиваха тежко ранените противници. Защото леко ранени нямаше, бяха се изтеглили със здравите. Лизимах не успя да вземе никакви пленници, които да продаде като роби или за които да поиска откуп. Трябваше да се задоволи само с откупа, очакван от Дромихайт за правото да погребе мъртъвците си.