Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 74

— Ето моят свидетел! — рече Троил.

Залмодегик го позна. Ясно, заговорът му бе разкрит. Свърза го мигновено с изпращането на Битус и Тартула при Лизимах. Подозрял го бе снощи, сега се увери напълно (уви, твърде късно!), че това бе коварен ход на Дромихайт; че така врагът му го оставяше без най-верните му, най-силните му поддръжници.

Като звяр в клетка върховният жрец се озърна назад, търсейки опора, търсейки изход, пролука за бягство. Напразно. Отвред се виждаше обграден с врагове, които го отделяха напълно от малкото му привърженици. А тия привърженици, явно вече разколебани от думите на Троил, по-вероятно уплашени при провала на заговора, бяха готови да го изоставят напълно. Хората на Дромихайт, приятелите на Троил бързо настъпваха към него, стягаха обръча. И всеки миг можеха да скочат отгоре му, да го убият…

Той беше сигурен — нямаше право да очаква пощада. За предателя в Гетия има само едно наказание — смърт. Като истински тракиец и Залмодегик си бе поиграл със смъртта. Тъй както понякога се забавляват пияните му сънародници, както изпитват съдбата си… Беше се забавлявал и той, преди да стане жрец. Поставяш примката на врата си и в мига, когато другите бутват столчето, на което си стъпил, срязваш въжето. Ако успееш, разбира се…

Голяма игра бе подхванал Залмодегик. И я бе изгубил. Не бе успял навреме да среже въжето…

Без да се колебае повече, безстрашно, като истински гет, той се спусна напред в мига, когато четиримата воини зад него, все приятели на Котела, протягаха ръце да го хванат, и се хвърли върху щръкналите отдолу копия.

Този път Залмоксис не отхвърли пратеника.

Сънят на базилевса

Орития вече не се съмняваше, че Меда ще оживее. Дишането и се бе изравнило, събудил се бе отново пулсът на сърцето, устните й бяха изгубили мъртвешката си синина. Може би след ден, след два нещастницата щеше да дойде в съзнание. Но какво можеше да й каже тогава Орития; как да й разкрие ужасната вест, научена от върналия се с базилевса роб — че мъжът й е убит? Как щеше да понесе неговата смърт нещастницата, която се бе пожертвувала за него?

А беше длъжна да й го каже. Дори най-жестоката истина е по-добра от съмнението. Трябваше да знае Меда, че Троил бе загинал, защото бе отказал да поведе враговете срещу родината си. И че тя беше длъжна да отмъсти на Лизимах — първо за себе си. Да отмъсти и заради Орития, заради всички траки…

Меда вече нямаше смисъл в живота. Жрицата беше уверена в това. Жена с такава любов, годна на такава саможертва, не може да надживее любимия. Загива. А защо да загине мърцина? Защо?

Дори когато разумът е угаснал, когато спи и бездействува, подсъзнанието бодърствува, попива света. Орития го знаеше. Беше убедена, че всичко, което й кажеше сега, Меда щеше да запечата в тайнствените подземия на душата си. И това неосъзнато знание щеше да насочва постъпките й в бъдеще, след като се свестеше.

— Меда, слушаш ли ме? — пошепна й жрицата толкова тихо, че никой друг не би я чул. — Троил е мъртъв. Лизимах го уби. Отмъсти на Лизимах! Иди при Лизимах! И го отведи там, откъдето няма да се върне! Отмъсти за Троил!