Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 76

А тъкмо това не биваше да допусне Орития. Сега тя вече не отмъщаваше само за себе си. Когато искаше да удари Лизимаха, целеше да удари цялата му държава. Защото, ако загинеше само той, Агатокъл, който беше не само смел като баща си, но и по-умен от него, щеше да застане на неговото място, щеше да укрепи поробителското царство. Трябваше да бъде уязвена войската на Лизимах, за да бъде уязвена и държавата му. Орития беше длъжна да се разплаща не само заради себе си. Днес се разплащаше за всички траки.

Тя запита шепнешком:

— Помниш ли Скилас и Хидна213?

— Че кой може да ги забрави! — отвърна Аридей.

Известен беше на всички подвигът на тракиеца Скилас и дъщеря му Хидна, които при Артемизиум прерязали котвените въжета на Ксерксовите кораби и бурята ги разбила в скалите малко преди Саламинската битка. И тъй спасили Елада.

Орития простря напред костеливите си ръце.

— Чуй ме, Аридее! Базилевсът не е само личността Лизимах — това е цялото му царство, това е армията му, това е флотата, която го крепи. Флотата — това пък са ръцете му. Прострени да грабят. Отсечи ги! Боговете сами ти дават сгода да сториш това. Възползувай се от благоволението на боговете! Отмъсти за Хефестий! Обезсмърти се като Скилас в борбата с тиранията!

Аридей премисляше трескаво. Явно, думите й бяха попаднали на място. Всичко, което казваше тя, изглеждаше вярно. Не беше виновен само Лизимах. Виновно беше Лизимаховото царство, което крепеше олигархията. Ако загинеше то, щеше да възтържествува демосът214 — народът. А Хефестий даде живота си заради тоя народ, заради демокрацията.

Аридей вирна глава.

— Ще те послушам, Орития!

Поклони се и излезе решително навън, остави я все така, с прострени напред като заклинащи, сочещи пътя ръце.

Сляпата приседна бавно върху пиедестала на жертвеника. Оброни глава, замислена. Отдавна не се бе замисляла. Само преследваше целта си. Бързаше. Защото вече нямаше време. Никой не знаеше кога ще хрумне на Атропа215 — орисницата да среже нишката на живота й; и делото й, и отмъщението й да останат неосъществени.

Клетият баща! Една отрепка. Нека осмисли съществованието си. Нека стане нещо! Със своя подвиг, а тя беше сигурна, че ще го извърши, да се обезсмърти. Заради себе си Аридей не беше способен на подвиг. Само заради сина си — да обезсмърти и сина си, който бе загинал ей тъй напразно.

Колко непознато, пълно с противоречия е човешкото същество! Нищожество и величие, облечени в едно слабо тяло. Когато се срива някаква проста канара, се разтърсва светът. Когато умира човек, може никой да не го забележи. Платон беше казал: „Човекът е двуного и безперно същество“. Диоген посочил един оскубан петел: „Ето човекът на Платон!“ Кой беше прав? Дионис, още като дете, бил изяден от титаните. Така разправя митът. И Зевс, баща му, ги изгорил с гръмотевицата си. От пепелта им се зародили хората. Затова у всички тях се борят двете начала: зверското от титаните, божественото — от Дионис. Кое начало ще надделее у Аридей: зверският страх или божествената храброст?