Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 75

Болната лежеше все тъй безчувствена и неподвижна. Ала Сляпата беше сигурна. Чула я бе, щеше да я послуша, когато му дойде времето.

Заплела беше още една бримка от мрежата, която щеше да омотае Лизимаха. Отмъщението й трябваше да го стигне. И щеше да го стигне — все някоя пусната от нея стрела щеше да го умери.

Тя знаеше още нещо. Може би след час, може би след два Лизимах щеше да дойде тук. Затова беше напуснал стана си при Истър — да се съветва с нея, да я пита за някакъв зловещ сън, който бе сънувал. Дори само това даваше надежда. По-рано Лизимах не сънуваше лоши сънища, по-рано отричаше ясновидци и предсказатели. А сега без ничия подкана бе решил да я подири. Отровата действуваше. И с Александра стана така — и той се огради с гадатели; и нищо не начеваше без тях.

Ако имаше сила, Орития би забила акинака207 си в гърдите му. Ала нямаше. И може би по-добре. Защото сега разполагаше с друга сила, с която можеше да го уязви по-жестоко.

Преди да дойде базилевсът, в храма влезе Аридей, като се озърташе да не го види някой.

— Орития! — обади й се той тихо.

И тя го позна по гласа. Не бе идвал друг път при нея. Но го бе слушала, когато плачеше и проклинаше хора и базилевси и богове при вида на прикования си към родната къща син. И не бе забравила гласа му.

— Аридее! — обади се тя от подземието. — Ида.

После бавно, с треперещи старчески нозе се изкачи горе, зад олтара.

— Кажи, какво искаш от мен?

Нещастният баща коленичи.

— Орития, ти знаеш всичко. Знаеш и моята мъка. Питай боговете! Ще ми помогнат ли, ще дадат ли покой на сърцето ми? Чакам твоето пророчество, пречиста.

Орития замълча. И в настъпилата тишина се чу ревът на морето. Вятърът още не се бе появил, ала вълните от заранта връхлитаха бясно в подножието на Тиризис208. И тътенът им нарастваше непрестанно като надигащо се земетресение, което в следния миг щеше да погребе в съсипиите си целия град Тиризис с обитателите му, с всичките им грижи и радости.

Жрицата заобиколи опипом жертвеника и се изправи пред него — дребна и мършава, сякаш само облечени в съсухрена кожа кости, с бели невиждащи очи в хлътналите им орбити, но с такова изражение върху изпитото й лице, че внушаваше трепет — уважение и боязън.

— Аридее! — рече тя. — Ти търсиш оракул. Ала сега аз ще говоря с тебе не като оракул, а като друг човек, който също така мрази до смърт Лизимах. Той след малко ще дойде тук. Бих могла да те скрия зад жертвеника, да ти дам нож.

Очите му светнаха.

— Дай го!

— Ала не! — спря го Орития. — Варди се тиранинът. Ще те хванат. Ще загинеш и ти.

Мисълта й бе хрумнала сега, докато слушаше воя на морето. Всички тиризийци плуват като риби. На времето си Аридей бил най-добрият боен гмурец. Оставал под вода по-дълго, отколкото издържат дори морските мечки209. А сега в Западния залив бе пристигнала флотата на Лизимах. Начело с наварха210 Исократ. Никой не го казваше, всички се досещаха за какво се бе събрала тук тая армада. И то по времето, когато Лизимах готвеше удара си срещу Дромихайт. Навлязла през морето по Истър211, по Тирас212 или по коя да е друга река, тя би могла да удари в гръб гетите, щом се счепкат с Лизимаховите фаланги.