Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 41

Агатокъл премисляше. Явно, колебаеше се. Все още не можеше да приеме напълно бащините си схващания.

— Защо да не постъпя и аз така? — добави Лизимах. — Аз, истинският наследник на Великия. Нали на смъртния си одър той посочи пръстена си с думите: „На най-силния!“ Кой беше по-силен от мен? Кой заслужаваше александровото наследство повече от мен?

Чак сега базилевсът като че ли забеляза роба, който стоеше неподвижен, сякаш нечуващ и невиждащ нищо.

— Защо е тук тоя? — запита внезапно той.

Агатокъл отговори:

— Разпитвах го, преди да го хвърля от стената.

— Е, какво реши накрая?

— Нищо не признава. Няма що, ще полети надолу.

Лизимах поклати твърдо глава.

— Не, това няма да сториш! Робът, дори и най-калпавият, струва пари. Нямаш право да хвърляш на вятъра пари.

— Той извърши голямо провинение.

— Има и други наказания. Не по-леки. Понякога робите предпочитат смъртта. Да се отърват изведнъж. Убиваш ли коня си, когато те е ритнал?

— Конят е друго — възрази Агатокъл.

— Забрави ли какво казва Аристотел, учителят на Великия? „Робът е говорещ добитък“. Всеки от тях иска да избяга. Какво ще стане, ако убиваме затова всички? И Аристотел го твърди: „Нужни са роби, за да работят; а свободните са нужни, за да управляват“.

При тези думи Троил неволно си спомни, че и в Гетия е горе-долу така. И за тракийския аристократ трудът е най-големият позор. За него най-желано е безделието, а най-достойно — военният грабеж.

Агатокъл не мислеше да дразни напразно баща си. Познаваше неговата слабост. Стиснат беше Лизимах, не понасяше разхищенията. Пестеше от всичко — от дрехите на слугите, от въоръжението на войниците, от храната им, от маслото в лоеничетата дори. Затова и не убиваше робите. Свободните можеше, те не струват пари. Не и робите.

— Добре! — рече той. — Нека живее!

И плясна с ръце.

Иззад завесата на входа влезе единият тъмничар.

— Приковете го към мелницата! — нареди Агатокъл.

Стражите хванаха осъдения и го извлякоха навън, отведоха го в робския двор, където ковачът го прикова с верига през врата към лоста на мелничния камък. А досегашния сляп роб откараха да върти обикновен хромел.

Троил ликуваше. Не го убиха. Значи, оставиха му неволно надеждата — да направи нов опит за бягство, да изпрати другиго при Дромихайт. Докато беше жив, имаше надежда. Само че трябваше да бърза, да превари предателя.

Дори радостен от наказанието си, той грабна черпака и насипа житото в улея. После хвана с две ръце лоста и го натисна. Завъртя се по отъпканата като харман кръгла пътека покрай скрибуцащото колело. Крачка след крачка, завъртане след завъртане — все с тоя проскърцващ прът в ръце, сякаш сраснал с него… Докато успееше да се отскубне от безпощадната верига — или докато умреше от изтощение…

Предсказанието

Скитите се славеха като честни, неподкупни хора. Ала всяко стадо има и мърша. Това го знаеше най-добре Лизимах. Защото направо при него идваха всички, които имаха да му обадят нещо за враговете, пък и за приятелите му. Искаше той да знае всичко до най-малката тънкост. Убеден беше, че ако разгадае кроежите на противника, това вече представляваше половин победа.