Читать «Отровният пръстен» онлайн - страница 39

Никой не би го пуснал да се измъкне през вратата на двореца. Не беше от робите, които имат право на излизане. Дано го забравеше Агатокъл! Дано го не потърсеше! Ала не. Потърси го. Досетил се бе престолонаследникът, че пред гости, и то пред чужденци, следва да покаже разкоша си, да покаже, че и той пие проверено вино.

— Пробникът! — развикаха се прислужниците. — Къде е гетът?

А сега накъде?

Троил грабна едно въже и се покачи на стената. Погледна. Не беше висока. Само три човешки ръста. Закрепена върху скалистата основа, която обграждаше отдолу като каменен корниз, широк не повече от две-три стъпки. И оттам почваше страхотната бездна. А долу се зъбеше запенено морето. Ако се изтървеше, тялото му щеше да полети от камък на камък, от зъбер на зъбер, докато достигнеше скалистия бряг превърнато на кърваво месиво. И само една тясна пътечка, като ръбец в скалната стена, почваше от площадката, за да се свлече косо към нагризания бряг, в който се блъскаха прииждащите от изток вълни. Там нейде, из пещерите, разяли каменната снага на Тиризис, можеше да изчака нощта, за да отмъкне тогава някоя лодка и да поеме с нея на север. Да потърси пиратите, да продължи с тях.

Нямаше време за умуване. Всеки миг някой можеше да се изкачи горе, всеки миг часовоят от ъгловата кула можеше да надзърне насам. И той се реши. Върза въжето за един от зъбците на стената и се спусна по-него, като се придържаше с ръце и крака.

Не бе преценил силите си. Още насред път усети че пръстите му почват да отпускат, че се разтреперва цялото му тяло. Пред очите му взеха да прелитат алени облаци…

Когато се опомни, се видя с вързани ръце и нозе, захвърлен по гръб в някакво тъмно подземие. През тесен отвор до тавана проникваше слаб здрач. Болеше цялото тяло, натъртено от падането, с подновени рани. Болеше до премаляване. Ала не болката му тежеше. По-жестоко болеше другото — съзнанието, че не бе успял, че бе пропилял напразно възможността да спаси Дромихайт, да бъде полезен на Гетия. Че щеше да загине ей така мърцина, че нямаше кой да осуети злото, което заплашваше народа му. А знаеше, научил го бе — смърт заплашва роба, който е опитал да бяга. Щяха да го убият. И заедно с него щеше да умре надеждата да извести Дромихайт.

На всяка цена трябваше да направи нов опит за бягство, най-малкото да съобщи тайната на някой роб гет, като го убеди той да избяга в Гетия, обещавайки му от името на Дромихайт богата награда срещу поетия смъртен риск. Пълна беше Лизимаховата държава с роби — траки: одриси, гети, трибали — продавани като военопленници при честите гранични сблъсквания, та и от самите им родители срещу сол от елинските солници.

Не му остана много време да обмисля. Скоро в подземието се чуха тежки подковани стъпки, които спряха пред вратата на неговата килия. Тя се отвори и двамина тъмничари развързаха краката му. Той опита да стане. Болеше го цялото тяло. Зле се бе ударил при падането. Той пристъпи, олюля се, но не падна. Тръгна.

Отведоха го в двореца при Агатокъл, който, току-що излязъл от банята, лежеше по очи върху масата, а един як роб масажираше мускулестото му тяло.