Читать «Островът от предишния ден» онлайн - страница 4

Синьора, пиша Ви, сякаш да ви поднеса — недостойна почит — увехналата роза на моята покруса. И все пак се възгордявам от моето унижение, и щом като на такава привилегия съм осъден, почти се наслаждавам на едно мерзко спасение: аз съм, струва ми се, докъдето стига човешката памет, едничкото създание от нашия вид, изхвърлено от крушение на необитаем кораб.

Но нима е възможно? Ако се съди по датата на това първо писмо, Роберто сяда да пише веднага след пристигането си, още щом намира хартия и перо в каютата на капитана, преди да е изследвал останалата част на кораба. Все пак му е трябвало известно време, за да събере сили, нали е бил грохнал като ранено животно. Или може би е малка любовна хитрост, първо се опитва да разбере къде е попаднал, после пише, а се преструва, че е било преди това. Как така — след като знае — допуска, опасява се, че тези писма няма да пристигнат никога, и ги пише само за свое мъчение (мъчителна утеха, би казал той, но нека гледаме да не се оставяме да води ръката ни)? Трудно е дори да се възсъздадат жестовете и чувствата на един герой, който положително изгаря от истинска любов, а никога не е сигурно дали изказва онова, което чувства, или каквото правилата на любовната реч са му предписвали — но, от друга страна, какво знаем за разликата между изпитвана страст и изказвана страст и коя предшества другата? Тогава е пишел за себе си, не е било литература, наистина е седял там да пише като юноша, който преследва невъзможен блян, браздейки страницата с плач, не поради отсъствието на другата, сама вече чист образ и когато я е имало, а от умиление към себе си, влюбен в любовта…

Има от какво да се извлече роман — и пак, откъде да се започне?

Аз твърдя, че това първо писмо го е написал после, а по-напред се е огледал наоколо — какво е видял, ще каже в следващите писма. Но и тук — как да преведеш дневника на някой, който иска със зорки метафори да направи зримо онова, което вижда зле, докато броди нощем с болни очи?

Роберто ще каже, че страданието на очите му е от времето на онзи куршум, който одраскал слепоочието му при обсадата на Казале. Може и така да е, но другаде загатва, че отслабнали още повече вследствие на чумата. Роберто положително е бил с крехко телосложение, доколкото долавям и хипохондрик, макар и с разсъдливост; половината от фотофобията му трябва да се е дължала на черна жлъчка, а другата половина — на някаква форма на възпаление, вероятно обострено от препаратите на господин Д’Игби.

Изглежда сигурно, че плаването му на Амарилида е минало все под палубата, тъй като фотофобията е била ако не негова природа, то поне ролята, в която е трябвало да се представя, за да държи под око машинациите в трюма. Няколко месеца все в мрак или на светлината на газениче — и после времето, което е прекарал на отломката, ослепяван от слънцето, екваториално, тропическо или каквото там е било. Така че, болен или не, когато стъпва на Дафна, мрази светлината, остава първата нощ в кухнята, съвзема се и опитва да направи един начален оглед на втората нощ, а после нещата тръгват почти от само себе си. Денят го плаши, не само очите му не го понасят, а и изгарянията, които ще да е имал по гърба, и се спотайва. Красивата луна, която описва в онези нощи, го ободрява, денем небето е като навсякъде, нощем открива нови съзвездия (героични гербове и загадъчни емблеми, именно), всичко е като на театър: убеждава се, че това ще бъде животът му дълго време и може би до смъртта, пресътворява своята Синьора върху хартията, за да не я изгуби, и знае, че не е изгубил много повече, отколкото бездруго не е имал.