Читать «Островът от предишния ден» онлайн - страница 3

Добро премеждие за корабокрушенец: стъпил на твърдо и със суша на един хвърлей. Но Роберто не умееше да плува, не след дълго щеше да открие, че на борда няма нито една лодка, а течението междувременно беше отнесло дъската, с която бе пристигнал. Затова към облекчението от избегнатата смърт се прибавяше сега уплахът от тази тройна самота: на морето, на близкия Остров и на кораба. Хей, има ли някой тук? — трябва да се е опитал да извика на всички езици, които знаеше, усещайки се съвсем немощен. Тишина. Сякаш всички на борда бяха измрели. И никога не се бе изразявал — той, тъй щедър на сравнения — толкова буквално. Или почти — но тъкмо за това „почти“ искам да кажа, а не знам откъде да започна.

Впрочем вече започнах. Един човек се рее в изтощение из океана и благосклонните води го изхвърлят на кораб, който изглежда безлюден. Безлюден, като че ли екипажът току-що го е напуснал, защото Роберто с мъка се връща в кухнята и намира светилник и огниво, сякаш готвачът ги е оставил там, преди да отиде да си легне. Но край огнището има две постели една над друга, празни. Роберто запалва светилника, оглежда се наоколо и открива купища храна: сушена риба и сухари, едва позеленели от влагата, така че да ги остържеш с ножа е достатъчно. Рибата е много солена, ала има вода колкото щеш.

Трябва да е възвърнал бързо силите си или е бил в силата си, когато е писал за това, защото се разпростира най-литературно върху сладостите на угощението си: нивга Олимп не е имал равни тям на своите пиршества, прелестна амброзия за мен от морската глъб, звярът, чиято смърт сега е мой живот… Но ето какво пише Роберто на Дамата на своето сърце:

Слънце на моята сянка, светлина на моята нощ, защо небето не ме срази в тази буря, която бе тъй диво разбунило? Защо му бе да изтръгва от ненаситното море това мое тяло, щом в алчна и още по-злочеста самота ужасяващо е трябвало да тъне душата ми?

Може би, ако милостивото небе не ми изпрати помощ, Вие никога няма да прочетете писмото, което сега Ви пиша, и изгорял като факла от светлината на тези морета, ще помръкна в очите ви подобно на Селена, която, уви, превъзрадвана от заревото на своето Слънце, докато малко по малко извървява пътя си отвъд крайната извивка на нашата планета, осиротяла от подкрепата на лъчите на светилото неин властелин, отпървом изтънява по образ на сърпа, който покосява живота й, после, все по-чезнещ светлик, съвсем се стопява в необятния небесен щит, де изкусната природа вае героични гербове и загадъчни емблеми на своите тайни. Лишен от Вашия взор, съм сляп, защото не ме виждате, ням, защото не ми мълвите, безпаметен, защото не ме спомняте.

И едничък жив, огнена тъма и мрачен пламък, бродя призрак, който мисълта ми, рисувайки все еднакъв в тази стръвна схватка на противоположности, иска да предаде на вашата. Спасявайки живота си в тази дървесна твърд, в този плаващ бастион, пленник на морето, което ме брани от морето, наказан с милостта на небето, затворен в този бездънен саркофаг, открит за всички слънца, в това въздушно подземие, в тази непристъпна тъмница, която ми предлага бягство от вси страни, аз губя надежда да Ви видя един ден.