Читать «Островът от предишния ден» онлайн - страница 2

Беше нощ, бе задрямал и не беше усетил, че се приближава към кораба, докато дъската не се бе блъснала с отскок в носа на Дафна.

И когато — на светлината на пълнолунието — бе осъзнал, че се полюшва под някакъв бушприт³, току в подножието на бака⁴, от който висеше въжена стълбичка недалеч от веригата на котвата (стълбата на Иаков⁵, щеше да я нарече отец Каспар!), в миг се бе освестил напълно. Трябва да е било по силата на отчаянието: претегли дали има повече дъх да извика (но гърлото му беше суха жар), или да се освободи от въжетата, които го бяха белязали с морави бразди, и да се помъчи да се изкатери. Мисля, че в подобни минути умиращият става Херкулес, който души змиите в люлката⁶. Роберто е мъгляв в отразяването на събитието, но следва да се предполага, че по някакъв начин се е вкопчил в тази стълба, щом като в края на краищата се озовава на бака. Може би е възлязъл малко по малко, изнемогнал след всяко усилие, претърколил се е оттатък перилата, пролазил е по въжетата, намерил е отворена вратата на надстройката… И инстинктът трябва да е отвел ръката му в мрака до онова буре, до чийто ръб се е привдигнал, за да намери окаченото на верижка канче. И е пил, колкото е могъл, рухвайки после заситен, може би в пълния смисъл на думата, защото онази вода ще да е съдържала толкова издавени насекоми, че да му доставят храна и питие едновременно.

Трябва да е спал двайсет и четири часа, така излиза, щом се е събудил през нощта, но като възроден. Значи било е нощ отново, а не — още.

Той помисли, че е още нощ, иначе подир един ден някой все пак трябваше да го е намерил. Прониквайки откъм палубата, лунната светлина озаряваше помещението, което с окачения си над пещта котел очевидно се явяваше бордовата кухничка.

Тя имаше две врати, едната към бушприта, другата към палубата. През втората бе надникнал, съглеждайки като посред бял ден стъкмения такелаж, скрипеца, мачтите с обрани ветрила, някое и друго оръдие на портите⁷ и контурите на кърмовата надстройка. Бе вдигнал шум, но жива душа не отвръщаше. Бе погледнал през фалшбордовете и вдясно бе съзрял на около миля силуета на Острова с палмите на брега, разлюлени от бриза.

Сушата образуваше нещо като вдатина, обточена с пясък, който се белееше в бледата мрачина, ала както става с всеки корабокрушенец, Роберто не можеше да каже остров ли е или континент.

Беше се заклатушкал към другия борд и бе зърнал — но този път далеч, почти досами хоризонта — чукарите на друг силует, също очертан от два високи носа. Останалото беше море, сякаш да внуши, че корабът е хвърлил котва в рейд, където е влязъл през широк пролив, разделящ двете земи. Роберто реши, че ако това не са два острова, положително е остров, който гледа към по-обширна суша. Не вярвам да е градил други хипотези, тъй като никога не беше чувал за заливи, толкова просторни, та да създават у оногова, който се намира насред тях, впечатлението, че е изправен пред две земи близначки. Така от незнание за необятни континенти беше улучил.