Читать «Дипломатически имунитет» онлайн - страница 198

А вероятно и живота си, ако Майлс правилно четеше между редовете.

— Браво на него.

— Военните сили — и техните, и нашите — отмениха тревогата и са в състояние на отбой. Сетаганданците обявиха ситуацията за вътрешен въпрос.

Той се отпусна, изпълнен с неимоверно облекчение.

— Чудесно.

— Не мисля, че щях да се добера до тях без името на висшата Пел. — Тук се поколеба. — И без твоето.

— Нашето.

При тази му поправка тя се усмихна.

— „Лейди Воркосиган“ наистина се оказа нещо като вълшебна думичка. Накара и двете страни да превключат на пауза. Това, както и упоритото и кресливо разгласяване на истината. Но нямаше да успея без името.

— Може ли да изкажа предположението, че името нямаше да успее без теб? — Свободната му ръка стисна нейната. Тя му отговори по същия начин.

Той пак се надигна.

— Чакай… не трябва ли да си в биозащитен костюм?

— Вече не. Лягай, ти казах. Какво си спомняш последно?

— Последният ми ясен спомен е, струва ми се, от четвъртия ден, след като напуснахме Квадикосмоса, от борда на бараярския кораб. Спомням си, че ми беше адски студено.

Усмивката й не се промени, но очите й потъмняха от спомена.

— Правилно си спомняш. Кръвните филтри не можеха да наваксат, макар да работеха четири едновременно. Животът ти се изцеждаше пред очите ни. Метаболизмът ти не можеше да поддържа същото темпо, не успяваше да замени отклонената енергия, въпреки интравенозните системи с хранителен разтвор, които ти вливаха непрекъснато, и многократните кръвопреливания. Капитан Клогстън не можа да измисли как иначе да потисне паразитите, освен като намали до минимум жизнените ви функции — твоите, на Бел и техните. Студена хибернация. Следващата стъпка щеше да е криозамразяване.

— О, не. Пак ли!…

— Това беше за в най-краен случай, но не се наложи, слава Богу. След като с Бел ви упоиха и изстудиха, паразитите спряха да се размножават. Капитаните и екипажите на малката ни флотилия направиха и невъзможното да ни докарат тук с най-голямата безопасна скорост, а може би и малко по-бързо. О, да, тук сме. Пристигнахме в орбита около Ро Сета… вчера, струва ми се.

Беше ли спала оттогава? Не много, заподозря Майлс. Лицето й, макар и грейнало в момента, беше изпито от натрупана умора. Той протегна отново ръка към нея да докосне с два пръста устните й, както обикновено правеше с холовидео образа й, и се оплака:

— Помня, че не ми позволи да се сбогувам както трябва с теб.

— Реших, че това ще подсили мотивацията ти да се върнеш при мен. За една последна дума, ако не за друго.

Той изгрухтя, макар да му беше смешно, и остави ръката си да падне обратно върху подложката. Изкуствената гравитация в стаята едва ли беше настроена на две g, нищо че усещаше ръката си като оловна. Трябваше да признае, че не се чувства съвсем… във форма.

— И сега какво, значи ли, че са ме изчистили от дяволските паразити?

Усмивката й се върна.

— Много по-добре си. Което ще рече, че една страховита сетаганданска лекарка — доведе я висшата Пел — те обяви за излекуван. Но все още си твърде слаб. Трябва да почиваш.