Читать «Дипломатически имунитет» онлайн - страница 196

Един от офицерите от разузнаването докладва на Майлс по време на кратко забавяне във външното отделение:

— Най-после открихме останките на лейтенант Солиан, милорд ревизор. Каквото беше останало от тях. Няколко килограма… така де. Във вътрешността на спасителна шушулка, навита и прибрана в стенното си шкафче в коридора при товарното отделение, където бяха репликаторите.

— Добре. Благодаря. Ще я вземем с нас. Така, както си е. Като доказателство и за да… човекът е загинал, докато си е вършел работата. Бараяр му дължи… има дълг на честта към него. Военно погребение. Пенсия, семейството му… по-късно ще уредим всичко.

Подемникът потегли и таванът на коридора в „Идрис“ за последен път се приплъзна пред замъгленото му зрение.

ГЛАВА 18

— Стигнахме ли вече? — измрънка унесено Майлс.

Примигна и отвори очи, които, за негова искрена изненада, не бяха гуреливи, нито го смъдяха. Таванът над него не се люлееше и гънеше като мираж сред нажежения пясък на пустиня. Пое си дъх, разширявайки ноздри докрай, и въздухът се вля в носа му прохладен, без да среща разни втвърдени прегради от органичен произход. Нямаше сополи. Нито тръби. „Няма тръби?“

Таванът не му беше познат. Той разрови паметта си. Мъгла. Ангели и дяволи в биозащитни костюми, които го изтезават; някой настоятелно го моли да се изпикае. Медицински унижения, които си спомняше бегло — и слава Богу. Опитвал се бе да говори, да дава заповеди, докато някакъв хипоспрей с мрак не го беше изключил от мощност.

И преди това — толкова близо до пълното отчаяние. Трескавите съобщения, пращани час по час с надеждата да изпреварят малката му флотилия. И обратният поток от остарели с дни доклади за блокирани възлени проходи, за масови интернирания на чужденци от едната и от другата страна, за конфискувана собственост, за струпвания на бойни кораби — от подробностите му се виеше свят. Знаеше твърде много за подробностите. „Не можем да започнем война сега, идиоти такива! Не знаете ли, че има толкова деца, на които предстои да се родят?“ Лявата му ръка помръдна и не срещна друга съпротива освен някаква мека подложка под стиснатите му пръсти

— Стигнахме ли?…

Прекрасното лице на Екатерин се приведе над него откъм едната му страна. Не полускрито зад шлема на биозащитен костюм. За миг той се уплаши, че образът й е холовидна проекция или халюцинация някаква, но истинската целувка на топлия й дъх, който излезе от устата й на вълна от пухкав смях, го увери в реалността на присъствието й дори преди ръката му колебливо да я докосне по бузата.