Читать «Дипломатически имунитет» онлайн - страница 172

— Аз… — Майлс задържа думите си за още един дълъг миг на размисъл, после ги изстреля на един дъх: — Не мисля, че този би бил от лесните начини. — Подозрението обаче беше от тези, които прихващаха лесно. Чий точно съюзник щеше да се окаже Корбо?

Майлс улови отново образа на лейтенанта, докато сетаганданецът го насочваше през кораба към командната зала, като отваряше и затваряше херметични врати по пътя му. Корбо мина и през последната бариера, с което изчезна от монитора — направи го с изправен гръб, мълчаливо, пошляпвайки тихо по пода с босите си стъпала. Изглеждаше… студен.

Нещо друго привлече вниманието на Майлс — беше се включила сензорната аларма на още един шлюз. Той бързо повика образа от охранителната камера — тъкмо навреме, за да види как един облечен в зелен биозащитен костюм квади замахва към камерата с гаечен ключ, а други две зелени фигури профучават зад него. Образът потрепна и угасна. Все още чуваше обаче тревожния вой на шлюзовата аларма, съскането на отваряща се херметична врата… но не и съсъка при затварянето й. Защото не се беше затворила, или защото се е затворила във вакуум? Докато шлюзът се завърташе, въздухът, и звукът се върнаха. Следователно херметичният шлюз се бе затворил във вакуум — квадите се бяха измъкнали в космоса край станцията.

Това отговаряше на въпроса му за биозащитните им костюми — за разлика от евтиния модел, с който беше оборудван „Идрис“, техните бяха от много по-скъпата модификация, пригодена за работа във вакуум. В Квадикосмоса подобна предпазна мярка изглеждаше повече от разумна. В рамките на малко повече от няколкостотин метра поне половин дузина шлюзове предлагаха достъп към станцията. Измъкващите се квади имаха богат избор, да не говорим за евентуалните сонди и совалки, които изчакваха наблизо и лесно можеха да ги пресрещнат и приберат на борда си.

— Вен, Гриинлоу и Лютвин току-що избягаха през един шлюз — уведоми той Ворпатрил. — Добре са преценили момента, във всеки случай. — Много умно, наистина, да се измъкнат точно когато вниманието на сетаганданския ба е отклонено от пристигането на пилота, а и сега, когато се бе очертала реална възможност да се измъкне, той едва ли щеше да е все така склонен да вреже „Идрис“ в станцията. Това беше най-правилният ход — да се намалява броят на заложниците при всеки удобен случай. Трябваше да признае, че пристигането на Корбо беше използвано по най-умния, направо гениален начин. На което Майлс можеше само да се възхити. — Браво. Чудесно! Сега на кораба няма нито един цивилен.

— С изключение на вас, милорд — отбеляза Роик, понечи да каже още нещо, но улови черния поглед, който Майлс му хвърли през рамо, и се задоволи да измърмори нещо под нос.

— Ха! — сърдито възкликна Ворпатрил. — Може пък сега на Уотс да му дойде друг акъл. — Гласът му се снижи, сякаш не говореше в аудиоприемника, или беше сложил ръка пред устата си. — Какво, лейтенант? — После измърмори: — Извинете. — На кого, Майлс така и не разбра.

Така, значи сега на борда бяха останали само бараярци. Плюс Бел — той пък фигурираше във ведомостта със заплатите на ИмпСи, следователно се броеше за почетен бараярец по всички счетоводни линии, на живот и на смърт. Майлс въпреки всичко се ухили за миг, като си представи гневната реакция на Бел при едно такова изказване. Най-добрият момент да се вкара ударен отряд в кораба щеше да е преди потеглянето му, много по-добре, отколкото да се опитва игра на гоненица в открития космос. В даден момент на Ворпатрил вероятно щеше да му писне да чака позволението на квадите, за да хвърли хората си в атака. В даден момент Майлс би се съгласил с него.