Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 86

— Но Ник, нима не виждаш? Щом знаят, че някой живее тук, ще са два пъти по-предпазливи от обикновено. Това, което смяташ да правиш преди беше опасно, а сега е безразсъдно! Откажи се!

— Не мога. Трябва да го направя. Нещата са по-сложни от обикновена контрабанда — щом думите излязоха от устата му, той прокле бъбривия си език.

Боже мой! Тази жена наистина го беше омагьосала. В нейно присъствие започваше да бръщолеви като стара селска клюкарка и изглежда забравяше всичко научено във войската и по-специално, че тайната си е тайна.

Отвратен от себе си, той я отблъсна.

— Стига вече! Трябва да сляза и да заема позиция преди да са дошли. — И рязко добави: — Всяка секунда, докато стоя и споря тук с теб увеличава вероятността да бъда разкрит. Качваш ли се горе в леглото?

Тес се извърна и излезе, отнасяйки свещта със себе си. Никълъс остана в тъмната кухня; намръщи се. Жените са истински дяволи! — помисли си той с раздразнение.

Нямаше време да мисли за това и тихо се насочи към килера. Там беше още по-тъмно. Спъваше се в разни предмети, разпръснати по пода и реши да запали малката свещ, която си беше взел. След няколко секунди безпрепятствено стигна до вратата на мазето и духна свещта. Постоя няколко минути, като се ослушваше за шум, но не чу нищо. Не му се искаше да слиза по стълбите в абсолютна тъмнина, но нямаше друг избор — ако бандитите бяха наблизо щяха да видят светлината му. Разбира се, ако паднеше и си счупеше врата всички планове щяха да отидат на вятъра.

Пое си дълбоко въздух и предпазливо отвори вратата. Бързо слезе по стълбите и отново запали свещта. Хвърли бърз поглед и видя, че всичко си е така, както го бяха оставили контрабандистите. Но все пак, въпреки че Том бе заличил техните следи, личеше, че някой наскоро е слизал в мазето. Никълъс въздъхна. Надяваше се, че ще дойдат и ще си приберат стоката, а няма просто да оглеждат.

Не знаеше къде ще е най-добре да се скрие и едновременно с това да има добра позиция за наблюдаване. Един от многото коридори, които се разклоняваха от главното помещение, му се стори добър избор и той се насочи към него. Беше точно срещу външните врати, а можеше да вижда и струпаната стока. Удовлетворен, той загаси свещта. Облегна се на стената и се запита колко ли ще се наложи да чака и дали въобще щяха да дойдат.

Времето се точеше ужасно бавно, тъмнината беше потискаща, тишината — тежка и изнервяща. Изминаха около петнайсетина минути; после още толкова — или поне Никълъс си мислеше така. И тъкмо когато вече реши, че е сгрешил, чу шепот.

Никълъс се вцепени на мястото си, сърцето му започна лудо да бие. Ето отново — идваше откъм външните врати. Стисна револвера си и зачака. Не усети кога отвориха вратите — нямаше луна, а и пантите бяха добре смазани, долавяше само слаби шумове. Изведнъж го заслепи силна светлина, после и втора, и той разбра, че който и да беше слязъл, е запалил фенер. На бледата светлина, която изпълни помещението, Никълъс различи четирима мъже с оръфани дрехи, които се насочиха към струпаните стоки. После се заеха да изнасят сандъците навън — личеше си, че са обикновени работници и Никълъс се почувства разочарован. Явно водачът им нямаше да се появи тази вечер. Трябваше да ги проследи и да се надява да го отведат при него.