Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 87

Наистина, в околността се вихреха няколко групи от контрабандисти и за първи път му проблесна, че точно тези тук може и да не са замесени в пренасянето на секретни данни. Ако това беше истина, той само си губеше времето. А му се удаваше такава възможност! Контрабандни стоки съвсем под носа му и неочакван шанс да наблюдава крадците почти веднага след пристигането си в Кент! Нямаше да се занимава да задава дискретни въпроси и да души насам-натам. Всичко изглеждаше като дар от Бога. И снощи този инцидент у баба му… Дали не му придаваше твърде голяма важност? Дали не беше просто случайност?

Едва ли… С Роксбъри бяха стигнали до заключението, че шпионинът сигурно е от аристокрацията. Някой, който спокойно се движи сред висшестоящите и може да подпитва тук-там, без да го заподозрат.

Никълъс беше убеден, че човекът, когото търсеше, беше сред гостите на баба му тази вечер. Беше също убеден, че тези мъже ще го отведат при онзи човек и че независимо по какви причини — случайност или съдба — той имаше голям късмет да открие контрабандни стоки в собственото си мазе!

Мъжете бързо и тихо изнасяха сандъците и точно когато вече бе убеден, че водачът им няма да се появи, на прага на вратата застана висок мъж с пелерина. На светлината на фенера Никълъс можа да го огледа — държанието, както и дрехите му показваха, че е човек с положение. Беше нахлупил шапката си толкова надолу, че не се виждаше лицето му. Трябваше да направи само една крачка, за да излезе от сянката. Ник побесня. „Дай ми да видя лицето ти, по дяволите!“

Четиримата мъже го посрещнаха с ентусиазъм.

— Време беше да се появиш — изръмжа един от тях. — След като ни извика толкова спешно си помислих, че ще дойдеш и сам ще помогнеш да изнесем проклетия товар, щом било наложително да го махнем оттук.

— Закъде си се разбързал, бе тъпак? — попита го един от другарите му, нисък, с прошарена брада. — От години крием стоката тук без проблеми. Не ми казвай само, че обитателите на къщата са ни открили!

Новодошлият каза нещо, но Никълъс не можа да чуе; от реакциите на другите обаче предположи какво може да е било.

— Брей! За к’во му е да го прави. Т’ва място е запустяло откакто се помня.

— Да живее тук! Проклетите графове имат голяма къща, за к’во му е тая кула?

Мъжът с пелерината отново измърмори нещо. След това изведнъж извърна глава и Никълъс можеше да се закълне, че е погледнал точно към него. Инстинктивно се прилепи до стената, като се скри в сянката и чак тогава забеляза, че светлина идваше не само от фенера в мазето, но и зад гърба му.

Разсърди се на себе си, че не беше проучил подземията по-обстойно и тъкмо понечи да се извърне, когато нещо силно го удари. Едва успя да види мъж, приличащ много на новодошлия, преди болката да експлодира в главата му и да му причернее.