Читать «Игра на съдбата» онлайн

— Видя ли онази рокля? И да я облече на благотворителната разпродажба на лейди Окхърст! Направо се шокирах като я видях — толкова къса! А и цветът! Най-ужасното оранжево, което някога съм виждала! И като си помислиш, че на нейната възраст — поне с пет години е по-голяма от мен, а аз вече не съм толкова млада — би трябвало да разбира.

Хестър Мандъвил едва си пое въздух, преди разгорещено да продължи:

— Не е изминала и година от смъртта на брат й Рандъл, а Атина вече се показва в такива дрехи. Според мен е твърде рано.

Това заключение би накарало една два пъти по-възрастна дама да се почувства горда, но коментарът на Хестър изгуби от моралното си въздействие, изречен с такава явна завист. Племенничката й Тес едва успя да сподави смеха си. Когато Тес видя лейди Атина, по-голямата сестра на граф Шерборн, да се носи в „цветове“ по-малко от година след траура, роклята не й се стори толкова лоша. Беше малко дръзка, вярно, но цветът беше по-скоро на старо злато, отколкото оранжево.

Поглеждайки добрата си леля, обикновено доста толерантна, с израз на нежна развеселеност, Тес измърмори:

— Но нали и ние отново започваме да се обличаме в други цветове? Не може да си забравила — продължи Тес със стегнато гърло, — че Сидни почина единадесет дни след граф Шерборн.

Одумването на дрехите на Атина Талмъдж внезапно секна, защото и двете се натъжиха.

— Тези проклети Талмъдж! — възпламени се Хестър. — Нямаше никакъв смисъл от този дуел. Направиха го напук! Рандъл знаеше, че Сидни не е добър фехтувач…

Слаба и тъжна усмивка изкриви устните на Хестър.

— Трябва да е било голям шок за графа на Шерборн, че брат ми не излезе чак такъв новак с Шпагата, за какъвто го мислеше — добави тя с дрезгав глас.

Разтреперана си пое въздух и избълва:

— Радвам се, че Сидни пръв го уби. И не ми пука, ако съм твърде сурова.

В каретата, която се клатеше към имението Мандъвил, домът на двете дами, настъпи мълчание. Обикновено това беше една приятна разходка от малкото градче Хайт, на крайбрежието Кент, обратно до имението, разпростряно на двадесет мили навътре от брега. Обикновено дамите се наслаждаваха на прекрасния октомврийски ден — небето беше синьо само с няколко облачета на хоризонта, слънцето още топлеше, дъбовите и буковите листа вече загатваха огнените цветове, които щяха да добият до месец. Но сега нито една от тях не забелязваше пейзажа — спомняха си ужасната трагедия, която разтърси из основи комфортния им живот преди няма и десет месеца.