Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 47

— Върви по дяволите! Това е истината! Дори и всичко, което казваш да се е случило, как сме можели да знаем, че ще спреш тук или пък, че ще има буря?

Никълъс сви рамене.

— Вече ти казах — просто си имала късмет. Не знам какъв е бил първоначалният план, но когато бурята се е засилила, не е било трудно да се сетите, че ще е почти невъзможно да стигна до имението Шерборн и че някъде по пътя ще спра за през нощта. Трябвало е само да налучкате коя гостилница ще избера и след като по това отклонение на пътя не са кой знае колко, „Черното прасе“ изглежда е единственият възможен избор, и някой се е сетил за това. Пристигнала си малко преди мен, както каза мисис Дарли. И обзалагам се, си почувствала известно задоволство, когато влязох — все пак е имало вероятност и да не спра, и тогава всичките ти усилия щяха да са напразни. Но ти рискува и си плати за това — с най-високата цена, бих казал!

— Напълно си полудял — извика Тес толкова вбесена, че почти не можеше да говори.

— А ти си много глупава, ако си мислиш, че ще повярвам на абсурдната ти историйка! Откакто наследих титлата на брат си съм бил обект на доста опити за сватосване, за да се хвана точно на този. Сега вече ще ми кажеш ли името си или не?

— Не! — процеди тя и бунтарски вирна брадичка.

Той стана, отиде до масата и остави чашата си. После взе сакото си, облече го и извика Лъвджой през вратата. Държеше се така, сякаш не забелязваше присъствието й.

— Конете готови ли са? — попита Никълъс, когато прислужникът се появи на прага.

Лъвджой кимна сдържано.

— Отлично! Събери нещата ми и можем да тръгнем след пет минути.

Смутена, Тес го наблюдаваше, не можеше да повярва, че той просто ще си тръгне и ще я остави. Чувстваше се изоставена и предадена. „Как може да ме остави така? Нима аз не означавам нищо за него?… Очевидно не!“, тъжно констатира тя, докато гледаше как Лъвджой бързо събира багажа на графа и го подрежда в черен куфар. Никълъс стоеше до вратата, по изражението му се четеше безразличие и сякаш въобще не я забелязваше.

Сега страхът й беше много по-голям, отколкото вчера, когато се събуди под онзи дъб, изгубила паметта си. Страхуваше се, че графът ще си тръгне от „Черното прасе“ и от живота й без дори да се обърне назад. Беше изпълнена с гняв. Новината, че Люси Джоунс беше пристигнала означаваше, че семейство Дарли можеха и да я изхвърлят. Вярно, че гостилницата бе някакво временно убежище, но събитията се бяха развили толкова бързо, че още не бе готова да остане сама. Неприятното чувство, че бяга от някого, че е в опасност, не бе изчезнало и сърцето й се сви като си помисли какво я очаква.

Прехапа устни. Положението й беше ужасяващо. Носеше скъсани и взети назаем дрехи; току-що бе прекарала нощта с мъж, когото не познаваше и беше загубила девствеността си; все още не знаеше коя е; нямаше памет и изглежда, щом графът си заминеше, щяха да я изгонят на улицата.

Внезапно усети страх, но погледна Никълъс и реши, че няма да моли за помощта му. Все някак щеше да се измъкне от тази ситуация, ако трябваше и сама. Тя изправи рамене и вирна брадичка. Положително имаше изход!