Читать «Игра на съдбата» онлайн - страница 49

— Къде ме водиш?

— Ще те настаня някъде. Не очаквах да те срещна и затова нищо не съм уредил, но за щастие си спомних за една кула насред гората, която не е обитавана от години. Всъщност, съмнявам се, че някой си спомня за съществуването й. Наредих на Лъвджой да изпрати слугите напред, за да приготвят всичко, когато пристигнем. Там ще се чувстваш чудесно.

— Не стига, че нямам избор дали да съм с теб, но изглежда и ще ме държиш като затворник в някаква разнебитена изоставена стара къща! Бих казала, че си много щедър закрилник!

Никълъс присви устни и я стрелна с поглед.

— Мисля, че… — започна рязко той, — …доста ще се изненадаш като видиш „разнебитената изоставена стара къща“! И струва ми се, си забравила, че съм Шерборн, а графовете Шерборн рядко ги свързват с нещо разнебитено.

След това те млъкнаха. Никълъс се съсредоточи върху юздите, а Тес изведнъж осъзна, че Лъвджой седи на мястото отзад на двуколката и трябва да е чул целия им хаплив разговор.

Скоро гневът и смущението й попреминаха, но все още смяташе, че е била отвлечена своеволно. След като заради присъствието на Лъвджой не можеха да продължат личния разговор, Тес се загледа в красивата околност, през която минаваха, с надеждата, че нещо може да пробуди паметта й.

Но нищо. Редяха се дървета, поляни, ферми, овощни градини, отминаха дори една или две кръчми, но всичко си оставаше непознато. Добре поне, че денят беше прекрасен — слънцето силно светеше, а на яркосиньото небе само тук-там се виждаше по някой облак.

Като наближиха един завой на пътя, видяха, че срещу тях с бясна скорост се носи двуколка. Джентълменът, който шибаше конете, бе елегантно облечен, с ръкавици от щавена кожа и боброва шапка, нахлупена екстравагантно над светлите му бакенбарди. Тес мерна строгото му привлекателно лице, когато се стрелна покрай тях и внезапно се изплаши. Не го разпозна, но незнайно защо само при вида му се изпълни с неописуем ужас.

Погледна Никълъс и като забеляза мрачното му изражение, попита:

— Какво има? Познаваш ли този мъж?

— Да — рязко отвърна той. — Това беше Авъри Мандъвил… или по-точно барон Мандъвил. По-отвратителен човек не можеш и да срещнеш. А и другите от семейството му не са кой знае колко по-добри. Намръщи се и продължи: — Трябва да знаеш, че преди много години те бяха причината за голямата мъка и скандал в моето семейство. Местните твърдят, че заради тези проклети Мандъвил в имението Шерборн вече няма любов — че е изчезнала заедно с дядо ми. Сега, когато си търся съпруга, всички очакват любовта да се върне, но изглежда, че моето няма да е брак по любов, така че ще продължат да си чакат. — И той тъжно се изсмя.

Извърна глава в посоката, накъдето другата двуколка беше заминала, и измърмори:

— Това проклето семейство винаги ни е носело лош късмет — предишният барон уби брат ми, а този, който мина, е може би най-гадният от всичките. Повярвай ми, няма да чуеш никой от семейството ми да говори добро за Мандъвил!

ГЛАВА ОСМА

Докато изричаше тези думи, в гласа му имаше такава омраза и презрение и Тес се зарадва, че не е Мандъвил! Или поне, поправи се тя, надяваше се, че не е. Графът на Шерборн би бил ужасен противник и възможността да е Мандъвил и напълно в неговите ръце, я накара да потрепери.