Читать «Подземието на смъртта» онлайн - страница 60

Никой не пазеше коридора. Господин Мускардо и тримата китайци, решени на последна битка, изтичаха по него и се хвърлиха сред параваните.

Отгоре връхлетяха няколко войници и бандити, които ги повалиха на земята. Бившият стрелец ревна и със силно разтърсване се освободи от двама манджурски войници, но други четирима го повалиха отново, като му отнеха камата и револвера.

— Убийте ме! — викна той.

— Доведете го в градината! — заповяда един глас.

— Пинг Чао! — възкликна господин Мускардо, правейки нечовешки усилия да се освободи от въжетата, които вече го стягаха.

— По-напред ще ми кажеш къде е Уанг.

— Никога няма да ти кажа.

— Ще накарам да те нарежат на парчета.

— Не ме е страх от смъртта.

— Преди да те убия, ще помъча сина ти пред тебе! — извика мандаринът настървен.

И се обърна към манджуреца:

— Отворете вратата на подземието!

— Нещастнико! — извика господин Мускардо вън от себе си. — Не ти ли стига смъртта на брат ми?

— Пригответе железата за младия европеец! — заповяда непреклонният мандарин. — Ще започнем с него.

— Куче!

— И добре да бъдат нажежени! Ще изгорим месата му, преди да го обезглавим.

— Уанг не е далече.

— Какво каза? — извика мандаринът, като се хвърли към бившия стрелец.

— Казах, че твоят син скоро ще дойде тук.

— Той?

— Да, и ще дойде, за да те прокълне и укори за убийството на брат ми.

— О-хо! — засмя се мандаринът. — Ако наистина идва, когато стигне, няма да ви намери живи. Всички вие сте осъдени на смърт — добави мрачно.

Останалите в подземието, като разбраха, че са обградени от всички страни, се предадоха. Липсваше само един: водачът на „Жълтият кръст“. Енрико и Сенг бяха сред тях, носейки трупа на мисионера.

— Хванете това момче! — каза мандаринът, като посочи Енрико.

Двама войници хванаха Енрико. В този миг откъм коридора се чу глас:

— Умри и ти, Пинг Чао!

Беше водачът на „Жълтият кръст“. Той се бе скрил в коридора.

Чуха се два изстрела.

Пинг Чао, ранен в гърдите с един от куршумите, се строполи в ръцете на елин бандит, викайки от болка.

Водачът на „Жълтият кръст“ веднага се възползва от тази ситуация на объркване, проби си път сред войниците и побегна през алеите на градината, като викаше:

— Християните са отмъстени!

Когато манджурецът и офицерите се сетиха да отмъстят за мандарина, гигантът бе изчезнал зад дърветата.

— След него! — извика офицерът към бандитите. Мандаринът лежеше в ръцете на слугите си, смъртно ранен.

— Умирам! — промълви той.

Куршумът бе засегнал единия дроб и излязъл през гърба, засягайки тежко и гръбначния стълб.

— Смелост, господине — каза манджурският офицер. — Раната сигурно не е тежка.

— Не. Свърши се…

— Ще отмъстим за вас — каза офицерът. И като се обърна към войниците си, заповяда: — Пригответе оръжията си! Преди мандаринът да затвори очи, християните ще бъдат мъртви.

Манджурците заблъскаха затворниците и като ги удряха с прикладите на пушките си, ги нахвърляха един върху друг на мраморната стълба.

Офицерът виждаше, че мандаринът бързо побледнява и затваря очи и се готвеше да заповяда да стрелят върху този куп живи хора, когато в дъното на алеята се появиха три коня, които препускаха в галоп.