Читать «Подземието на смъртта» онлайн - страница 59

— Какво да правим?

— След няколко часа ще се издавим.

— А аз ще се порадвам на края ви! — изрева бандитът, който слушаше този разговор.

— А! Още ли си жив? — викна отчаяно водачът. — Мислех, че съм ти разбил черепа.

— За счупената ръка ще заплатиш с главата си — отговори бандитът.

— Ето ти сега! — извика Сенг, който се бе промъкнал до прозореца и с изумителна бързина даде два изстрела.

В коридора отекна вик и бандитът се строполи върху решетката с разбита челюст и чело. Притеклите се на помощ бандити намериха водача си мъртъв.

— Да отмъстим за него! — извикаха те и насочиха пушките си през решетката на прозореца.

Вече се готвеха да стрелят, когато се появи мандаринът.

— Стойте! — заповяда той. — Тези хора са мои, а не ваши.

Водата вече бе напълнила дупката и нахлуваше бързо в цялото подземие. Смъртта се приближаваше и нямаше как да я избягнат. Рано или късно трябваше да се предадат. Да се помъчат да оживеят обаче все още можеше.

— Да разбием вратата! — предложи водачът на „Жълтият кръст“.

— Няма да има време за това — отговори господин Мускардо. — Трябват ни няколко часа, а водата скоро ще ни залее.

— Да опитаме, господине.

— Навън ще срещнем манджурски войници.

— Ще воюваме. По-добре да умрем в сражение, отколкото да ни издавят.

Имаха със себе си фенер. Разгледаха вратата и макар че бяха убедени в безполезността на усилията си, опитаха да разбият дебелите дъски и опори.

Усилията бяха напразни. Дървото, твърдо като желязо, устояваше упорито на напъните им. Имаше опасност да повредят оръжията си.

В това време водата бе стигнала до коридора. Обречените газеха във водата до над коленете.

— Да опитаме да разбием решетката — каза водачът на „Жълтият кръст“. — Който може да плува, да следва белия човек.

Четирима китайци поискаха да придружат бившия стрелец.

Енрико, Сенг и останалите се наредиха около водача, който все още се грижеше за трупа на мисионера. Господин Мускардо и четиримата китайци се върнаха в подземието. То беше залято цялото на около два метра височина. В средата се образуваше водовъртеж, поддържан от дупката.

— Не мокрете оръжията! — каза господин Мускардо. — Ще ни потрябват.

Стисна револвера си със зъби и се хвърли решително във водата като заплува към решетката, осветена от два фенера.

Тъй като водата беше много висока, с един тласък стрелецът се улови за решетката и помогна на четиримата китайци да стигнат до него.

— Последно усилие — каза той. — Може би ще успеем да махнем някое желязо.

Ръцете им стиснаха един от лостовете и го разтърсиха с нечовешки усилия. Първият път се огъна, при втория — стената се разкърти.

— Ще успеем — каза господин Мускардо с надежда в гласа. — Още един удар! Давай!

Лостът, вече разтърсен и превит, не устоя на силната атака и се откърти.

— Един! — извика господин Мускардо победоносно. — Ако бандитите не дойдат, ще излезем от този затвор.

Един лост беше недостатъчен, тъй като не можеше да се мине. Насърчени от първия успех, удвоиха силите си и се заловиха за още един.

След няколко здрави разтърсвания и той падна във водата.

— Спасени сме! — възкликна господин Мускардо, като взе револвера си. — Вървете след мен!