Читать «Слънцето угаснало» онлайн - страница 7

— Кои са луди?

— Не мъжът ви, разбира се. Не чувате ли, тая нощ е истински ад из града. Говори се за скорошен преврат. Може би тая нощ са се опитали. Навярно вашият мъж е останал като мен от, предпазливост, у някои познати.

Неговият глас беше суров, когато говореше за другите, и неочаквано ласкав и мек, когато ставаше дума за нейния мъж. Тя не го поглеждаше, но усещаше, че той не снема очите си от нея. Стоеше изтръпнала — насреща госпожа Здравева ѝ се усмихваше. Едва сега забеляза, че домакинята е облечена съвсем леко, с нейната копринена рокля за приеми. Тая жена беше руса, свежа, със силно начервени устни, ръцете ѝ бяха голи и тя, под замъглената от абажура светлина, изглеждаше неприлично сластна.

Стана. Не ѝ се стоеше вече в тая стая. От нейната обърканост, точно в този миг изплува едно енергично чувство. Спомни си думите на господина и почти грубо повтори:

— Кои наричате луди?

Стори ѝ се, че нейният мъж е оскърбен и с неочаквана пламенност, зад която се криеше любов и отчаяние, заговори:

— Тия ли, които жертват живота си тая нощ? Вие сте писател. Много добре. И наричате луди тези, които са идеалисти и герои?

Говореше за множеството, а мислеше само за съпруга си. Той беше идеалист и герой. Собствените ѝ думи я разчувстваха и внезапната пламенност се стопи в неутешима скръб. Очите ѝ се напълниха със сълзи, поиска да си тръгне, но не можа да направи и крачка, седна отново, покри лицето си с ръце и неудържимо зарида.

Младенов стана изненадан и разтревожен. Госпожа Здравева избърза към нея и я прегърна. Господинът заговори меко, сякаш галеше:

— Нима ви оскърбих? Може би се изразих грубо. Но, наистина, помислете, за какво жертват живота си тия хора. Да, те са герои. Вие имате право. Ах, не плачете. Признавам, те са герои и идеалисти. Но за какво е техният героизъм, какъв е идеалът им? Там е разликата между моето и вашето схващане. Аз мисля, че животът е по-ценен, за да не се пропилява в борба срещу едно правителство, да речем.

— Мила моя! — ласкаво шепнеше домакинята и галеше косите на разплаканата.

Надя Струмска се изправи, за миг погледна писателя, после приятелката си. Неволно на устните ѝ се яви лоша усмивка, сякаш искаше да ухапе. В тоя миг тя знаеше съвсем определено за какво друго може да жертва тоя господин живота си и за какво би скърбяла госпожата с голите сладострастни ръце. Не каза дума. Извърна се и тръгна.

Здравева я придружи през вестибюла до вратата. Сложила ръка на рамото ѝ, тя шепнеше:

— Защо не останеш, Надя? Какво ще правиш долу сама? Младенов не искаше да те оскърби, само че той си има съвсем особени мнения. После, помисли, не бих ли се обидила и аз? Та не е ли и Методи в тая работа?

Надя бързо слезе по стълбите. Тя знаеше, че и Здравев е в „тая работа“. Докато отключваше вратата на техния етаж, за първи път се запита:

„Но защо точно тая нощ е заминал?…“

Настъпваше утрото. Нещо извънредно бе станало през нощта и хората, още недоспали, но успокоени малко от светлината на изгряващия ден, подаваха глави из прозорците, излизаха пред дворните врати и търсеха с очи да дойде някой и да им обясни станалото. Някои по-смели тръгваха по улицата, отиваха до ъгъла и поглеждаха.