Читать «Слънцето угаснало» онлайн - страница 11

С бавен, уморен поглед потърси място в сладкарницата. Всички маси бяха заети, но от няколко места го погледнаха познати лица и лесно можеше да се нареди, ако пожелаеше.

Остана до вратата и се замисли, искаше му се да бъде сам, а същевременно не желаеше да се върне. Оживлението и непрекъснатата възбуда на хората през последните дни го дразнеха, колко малко им трябваше на всички, за да изместят целия си живот. Една драскотина добива значение на болест, един преврат се обсъжда като миров въпрос.

Художникът Ведров махна с ръка от една маса. Младенов погледна засмяното лице и неволно беше привлечен към тая маса.

— Ела, ела — посрещна го Ведров, — да не изпуснеш. Чувал ли си нещо за развъждането на червеите?

— Какви червеи?

— Не за въдица, разбира се.

На масата, заедно с художника, седяха още четири-пет души, все писатели и художници. Всички се смееха. Ведров, вече с побелели коси, позабравил изкуството си, но научил много от живота, беше винаги център сред посетителите на сладкарницата. Той беше пътувал от Йоническите острови до Гренландия, знаеше всички занаяти, от рибар до директор на музей, и можеше да говори върху всичко: за нерва на окото, за риболова във Финландия и за най-хубавия руски борш. Той говореше бавно, смееше се без глас и наблюдаваше събеседниците си с полуиронични очи, които издаваха намерението му повече да изучава хората, отколкото да ги забавлява.

Младенов седна с истинско удоволствие, но веднага се разкая. Ведров се обърна към него и като кимна към един млад художник, каза:

— Приятелчето разправя, че от сега всичко ще тръгне по мед и масло. Хаирсъзите са прогонени, дошли били чистите. А аз го питам, знае ли нещо за развъждането на червеите.

Младият художник всъщност не държеше много на думите си. Той ги беше чул от някого или ги беше прочел във вестниците. Но Андреев, който седеше до Ведрова, един блед поет с големи черни сенки под очите, с изсъхнали устни и дълги, кокалести пръсти като на смъртник, неочаквано се разсърди, сякаш беше лично засегнат.

— Изясни се! — извика той. — Кого ругаеш всъщност?

Ведров се усмихна.

— Ти мислиш, че ругая някого? Е, добре, успокой се, за бившия кмет не съм казал нито дума.

За поета разказваха, че по липса на друго приел от кмета на сваленото правителство синекура общински пазач. Това беше една весела история, която позволяваше на хората да се шегуват с Андреева, а много често и да го уязвяват. Поетът посрещаше всичко мълчаливо, мъчеше се да се усмихне, но усмивката му беше по-скоро болезнено, нервно трепване на устните и ноздрите. Никога той не беше обяснил защо се е подложил на това унижение и, може би, затова се мъчеше да посреща закачките спокойно. Но, ако хората избягваха да се занимават с него, това го правеха повече от състраданието, което вдъхваше болезнения и беден израз на поета. Ето защо лошата шега на Ведрова не се хареса. Намериха я неуместна и жестока. Всички погледнаха скритом Андреева. Той се мъчеше да се усмихне, но лицето му добиваше жалък, озъбен изглед. Все пак успя да каже: