Читать «Слънцето угаснало» онлайн - страница 10

Слав крачеше из спалнята, махаше ръце, говореше си нещо; когато погледна сестра си, той повдигна рамене и неочаквано излезе.

Надя остана в леглото с очи впити във вратата.

Минаваха часове. Тя не помръдна. Една страшна скръб бе помрачила тая малка, нежна жена. Във втренчените очи минаваха видения. Тя виждаше убит добрия и смел Михо и до неговото грамадно тяло — едно петно кръв. Взираше се обезумяла, петното пак се явяваше, добиваше формата на паднал човек. Тя затваряше очи и трепереше. Не смееше да помисли кой е другият паднал, но с цялото си същество чувстваше ужаса — нейният мъж.

Вече се свечеряваше. В стаята потъмня. Тя не отмахваше очи от вратата. Лежеше неподвижна, като мъртва, и гледаше.

Най-после вратата се отвори и на прага се изправи Ася, осветен зад гърба от лампата във вестибюла.

Нейното лице потрепери. Вик се изтръгна от гърдите ѝ. В очите бликнаха изобилни сълзи. Тя протегна ръце.

Ася пристъпи към нея. Той не идеше изпълнен с възторг от победата. Дрехите му бяха изцапани, лицето — прашно и бледо. Приличаше на човек, който е вървял без почивка сто дни и нощи. Той се залюляваше, протягаше ръце и търсеше опора. Вървеше сякаш на сън, не виждаше жена си. Направи още една крачка, коленете му се прегънаха и той се строполи до леглото.

Тя скочи бързо, запали лампата, хвърли се към него. Ася лежеше неподвижен, с мъртво бледо лице, върху което мрежа от жили издаваше неестествено напрежение.

— Ася! Ася! — промълви тя.

Той не мръдна. От умора, от непрекъсната нервна възбуда през нощта и деня или от някаква внезапна болест, той бе получил припадък и лежеше като мъртъв. Надя повика слугинята. Прати за лекар.

Между това Слав пак дойде, пренесоха Ася в леглото. Журналистът не скри незадоволството си.

— Точно сега не трябваше да се разболява.

Той смяташе, че за нищо ще изпусне момента. Това нещо беше важно, съдбоносно и за него болестта трябваше да почака. Не можеше да си намери място от яд.

Дойде лекарят. Болестта на Ася го учуди. Безсъмнено изтощени бяха нервите, но случаят беше необикновен, съвършено непознат.

Глава III

Точно в пет часа и половина писателят Младенов влезе в „Цар Освободител“.

Когато се говори за Младенова, всъщност, не би трябвало и да става дума за точност. Той беше от малцината писатели, които живееха от литературен труд и затова уреждаше живота си според хрумванията си. На пръв поглед това и други подробности от неговия живот, които се шепнеха зад гърба му, можеха да го представят като интересен, но лекомислен човек, склонен към удоволствия и чувствителен по-скоро към суетността на франта, отколкото към задачите на твореца. Тая представа обаче, изградена от клюките на хората и от леко отношение към постъпките му, бързо се разколебаваше пред самия него. Той беше идеал на благородството и дълбоката одухотвореност. Подкупено от неговата близост, изведнъж всичко добиваше нова цена и смисъл; повече от сигурно беше, че тоя път никой не е излъган.

Младенов беше живял дълги години в чужбина и оттам носеше спомени за един по-съвършен живот, който напразно търсеше в родината си. Неговите книги, разкази и романи, се занимаваха винаги с тоя живот и те не бяха пози на един разглезен, а копнежи на един угнетен дух. Те бяха истинското съществуване на Младенова. Извън това започваха противоречията и основанията за клюките. Писателят търсеше да осъществи писаното, мечтаното, попадаше сред грубостите на действителността, тогава тръгваше по пътя на уморения — към виното, към жените, към късните часове. Младенов беше присадено цвете, на което новата почва, новият въздух не понасяха и той носеше умора, тъга и жажда за опияняване.