Читать «Слънцето угаснало» онлайн - страница 13

— Държавата!

Всички погледнаха към една съвършено странна фигура, която седеше на същата маса. Това беше Тодор Илов, критик-модернист и инвалид. Той беше съвсем нисък, с надупчено, сякаш разядено лице. Едното му око, пострадало от войната, бе покрито с черна лента, която минаваше отзад върху вече посивялата му коса. Здравото око изпускаше искри, тънките устни се гърчеха.

— Държавата! — повтори той. — За коя държава говориш?

— Не за Лапландия, разбира се! — подхвърли Ведров. — Какво, ти ще ни кажеш нещо за мировата?

Илов беше известен като краен утопист и интернационалист. Израсъл в най-голяма бедност, пожертвал най-добрите си години за една безумна война, в която го бе въвлякло днешното общество, той фанатически вярваше в тържеството на един нов строй. В държавата на бедните, която ще погълне всички народи, ще разбие всички граници, за да направи хората граждани на една мирова държава, управлявана от хората на черния труд. Той искаше да заговори, но Младенов го прекъсна:

— За мене кметовете са толкова важни, колкото и твоята мирова държава. У нас няма преди всичко вкус към живота.

Ведров се усмихна:

— Ето един от най-добрите представители на пасивната интелигенция. Какво правиш ти, за да добием вкус към живота. Взимаш аперитив — аншоа и вермут и гледаш през прозореца хубавите жени. Ах, мили, въпросът се свежда пак до развъждането на червеите. Знаеш ли как се развъждат? Те никнат между труповете, паднали при всяка борба, и са единствените, които извличат полза от нея. Вчера имахме един преврат. Поклон пред героите, но бъди сигурен, че днес се нареждат да ни управляват червеите. Тези, които идват после! Ето едно понятие, които трябва да добие гражданственост и ето една цел за борба. Борба против мародерите! Ти си естет, мой драги Младенов, Илов е идеалист. Андреев е паразит — тук са събрани всички недостатъци на нашата интелигенция, поради които тя не може да добие благо от никое свое дело. Аз ще отида в манастир и, след като се изповядвам десет години, ще тръгна като Франциск Азиски и ще уча хората да бъдат студени или горещи, а не лигльовци.

— Кои са лигльовци? — кипна едноокият Илов.

Младенов гледаше през широката стъклена витрина на сладкарницата. Той се разсея и не чуваше вече разговора. По булеварда минаваше всекидневното шествие от жени и мъже. Над тях гледаше синьото небе. Слънцето ги позлатяваше. Тълпата се движеше като две лениви реки — една срещу друга. В тоя час за разходка сладкарницата незабелязано се беше изпразнила.

Изведнъж Младенов втренчи очи към ъгъла на напречната улица. По срещния тротоар в тоя миг минаваше Надя Струмска. Младенов бързо стана, едва се сбогува с приятелите си и веднага излезе, жената беше стигнала до площада срещу руската легация. Той забърза след нея, вече я настигаше. Точно тогава се разколеба, спря се и заудря бастуна си в обущата.

Той беше виждал Надя само през оная нощ у Здравеви. Защо искаше сега да я спре? В първия момент помисли да ѝ се извини, ако беше я наскърбил тогава, да я попита и за мъжа ѝ, дали се е върнал. Тръгна и отново се спря. Интересуваше ли го нейният мъж? Не търсеше ли нещо друго, което прикриваше зад измислен предлог. Тая жена с разплакани очи бе останала в паметта му като нещо хубаво и скъпо и за първи път ви живота си той се смущаваше преди да пристъпи. Дори съвсем се разколеба. Обърна се и тръгна към Александър Невски, като непрекъснато удряше бастуна си по настилката. Залязващото слънце блестеше в златните куполи. Той вървя, докато стана съвсем малък в подножието на каменната черква.