Читать «Още един скандал» онлайн - страница 90

Гейбриъл се обърна към вратата, завъртя ключа, подпря със стол бравата и затъкна кърпичката си в ключалката.

— Тук сме в капан. Доколкото познавам Ръмбилоу, хората му патрулират по коридора с пушки. Не можем да си тръгнем.

Впримчена — не само от един мъж и обещанието си към него. Впримчена от лошия късмет, от съдбата, от домакин без никакъв морал и с криминално минало.

Гейбриъл закрачи към нея като някакъв див езичник.

— Та това, което ще се случи тази нощ е от личен характер, между теб и мен. Ще пазя тайната до гроб. — Разкошните му зелени очи грееха в очакване. — Ти разполагаш с пълната свобода да вършиш и говориш каквото си поискаш. Бъди самата ти.

— Искам да си вървя.

Той се засмя ниско, гръдно.

— Не, не искаш.

Беше прав. Не можеше да излезе оттук дори ако вратата бе широко отворена и пред нея бе постлан червен килим. Усещаше тялото си тежко, сякаш желанието й бе толкова силно, че тегнеше върху всичките й движения. Тя вдигна ръка до главата си и движението се получи прекалено осъзнато, бавно и чувствено — но не и благоразумно.

— Защо го правиш? Мислиш ли, че така ще те харесам повече? — попита Мадлин.

— Не ми пука дали ме харесваш или не. Правя го за себе си. За мое собствено удоволствие. — В мрачната му усмивка имаше хумор. — От теб се иска да лежиш кротко.

— Да — прошепна несигурно тя.

— Нима? — Той се извисяваше над нея, притискаше я към колоната. — Ще можеш ли? Да лежиш там, докато аз се забавлявам с теб, а после да станеш и да си гледаш работата, сякаш онова, което съм правил с тялото ти, няма значение?

Тя бавно и мъчително си пое дъх. Как го мразеше!

За този мъж бе мечтала, копняла, плакала. Сега той беше тук и я принуждаваше да се подчинява на желанията му, а тя искаше да се радва. Да се радва, защото по-късно в името на семейната чест тя трябваше да лъже себе си, че докосването му я е омърсило.

Но той я познаваше прекалено добре. Знаеше точно как да срине защитните й прегради и да я изправи лице в лице с истината.

Пръстът му проследи брадичката й, плъзна се надолу, по сънната артерия, и спря на гърдата й.

— По-прекрасна си отколкото в спомените ми. Кожата ти блести като сатен. Тялото ти е великолепно. — Пръстите му погалиха един копринен кичур. — Колко недоверчиво ме гледаш само. Ще се наслаждавам да прогоня тази предпазливост. Каква наслада ще изпитам с теб!

18

— Аз не съм някакво си блюдо, поднесено да удовлетвори изтънчения ти вкус. — Смели думи, които не значеха нищо.

— Не само че си, но по своя собствена воля се намърда в подноса ми.

Мадлин не искаше да гледа Гейбриъл, да показва с нещо, че признава съществуването му, но някак си погледите им се сключиха. Той бележеше съзнанието й точно както тялото й, а тя отлично знаеше, че я подлага на изпитание, чакайки отказа й. А как искаше да отхвърли претенциите му и така да защити себе си, трудно извоюваното си спокойствие и моралната си неприкосновеност.

Но това беше гласът на разума. Тялото й нямаше морал, нямаше разсъдък. Тялото й го искаше без да се интересува от бъдещия й душевен мир или от положението й в обществото.