Читать «Още един скандал» онлайн - страница 85

Да, Мадлин помнеше, а под ръцете й тялото му беше различно и все пак същото: стегнато, силно, горещо — топлината се излъчваше от кожата му. Пръстите й се плъзнаха по широките му рамене, проследявайки очертанията на мускулите и костите… проследявайки мъжа, когото беше опознала толкова интимно. Той бе тук, но сега беше по-различен, по-голям, по-корав, с отсянка на жестокост, която липсваше преди. Точно сега — а може би и никога — тази жестокост не беше насочена към нея. Но понякога — с поглед, с презрителна усмивка — този мъж я плашеше.

Едно време не би си признала, че нещо я е уплашило. Сега не беше толкова глупава. Въоръжени мъже, мъже с бурно и насилствено минало, мъже, калени от смъртта и страданието — Ръмбилоу и Големия Бил — я плашеха. Не подценяваше опасностите, които криеше сегашната ситуация. Единствено Гейбриъл, мъжа, когото беше отритнала, я разделяше от смъртта.

Гейбриъл щеше да я спаси. Но освен това имаше причина да търси отмъщение. Тя се вгледа в лицето му, омекотявано от прелестната светлина на свещите, но въпреки това ъгловато и изсечено.

— Ще ни застрелят ли?

— Да беше помислила за това преди да излезеш от спалнята си. — Ръцете му се обвиха още по-плътно около нея.

— Щях, ако беше обещал да ми спечелиш тиарата без да поставяш такива долни изисквания.

— Долни? Желанието ми да си легнем заедно в замяна на кралската тиара? — Ръцете му бавно се плъзнаха по гърба й. — Съвсем не. Надничарят си изкарва надницата.

— Ти не си надничар. Ти си… — Мадлин се поколеба в решителния момент.

— Предполагам, че щеше да кажеш „комарджия“. — Той се наведе и зашепна в ухото й. — Или може би… граф от древен и почитан род. А може би… бившият ти годеник. — Гласът му ставаше по-дълбок с всяка изречена дума. — Или дори… твоят любовник.

— Само веднъж. — Тя го блъсна в гърдите.

— Само една нощ — поправи я Гейбриъл. — Предложих ти да спечеля тиарата, ако си заминеш оттук, но ти ми отказа. Сега е твърде късно. — Тогава, докато ръцете му бродеха по тялото й, на лицето му се изписа удивление. — Боже господи, Мадлин, какво е това? — Той повдигна кобура, висящ на кръста й.

— Пистолет.

— Зная — сопна й се той. — Каква работа имаш с него?

— Нося го, за да се защитавам.

— Един пистолет? Един изстрел? Срещу онези мъже?

— Ако носех десет пистолета, чантичката ми щеше да натежи много. — Понякога мъжката логика беше абсурдна. — Освен това с какво си подсигурил собствената си защита?

— Нож в ботуша и още един в ръкава. — Той огледа кобура, чиято пищна украса скриваше предназначението му. — Много елегантно. Много практично.

— Благодаря. — Колкото и да не й се искаше, тя се разтопи от възхищението му.

— Никой никога не би се сетил, че носиш пистолет.

— Това по принцип не се очаква от една дама. — Тя му позволи да свали кобура от кръста й.

— Защо не го сложи в чантичката си? Или в маншона си? — Той пъхна оръжието й под леглото.

— Пробвала съм и двата начина, но понякога, както тази вечер, предпочитам ръцете ми да са свободни.