Читать «Още един скандал» онлайн - страница 83

Поигра си с мисълта да излъже, но не. Тя беше бъдещата херцогиня Магнус. Да, не беше удържала на думата си. Нямаше към този грях да добави нова лъжа.

— Дойдох, за да открадна тиарата, и мислиш ли, че идеята ти да запалиш свещ, когато Ръмбилоу претърсва къщата, а хората му дебнат отвън, е добра?

— Проклятие, жено! — Гейбриъл взе свещта и с пламъка й запали три свещника, всеки с по четири свещи.

След абсолютния мрак толкова светлина дойде на Мадлин твърде много и тя се почувства уязвима и нервна.

С Гейбриъл се намираха в една малка, но луксозна спалня, вероятно на вдовицата, която и да е била тя. В контраст с претрупаността на останалата част от имението тази стая беше добре наредена с богата, старомодна лека мебел. Стените бяха боядисани в златно и тежки, изумруденозелени завеси закриваха прозорците. Лакираните повърхности бяха отрупани със предмети от шлифован кристал, а балдахиненото легло беше приготвено и очакваше собственика си.

Гейбриъл кимна, сякаш беше много доволен от този факт, улови Мадлин и така я завъртя, че гърбът й се оказа притиснат в една балдахинена колона. Той я държеше в капан.

— Какво правиш? — тя заблъска ръцете му.

— Нямаме друг изход. Ще ни хванат. Номерът е да си помислят, че са ни хванали да правим нещо, което искаме да скрием. Нещо, с което ще могат да ни изнудват.

Мадлин отлично разбираше накъде бие Гейбриъл. Не беше някаква света вода ненапита. Дори знаеше, че е без значение кого са видели хората на Ръмбилоу и по чия вина с Гейбриъл са се озовали в това положение. Значение имаше само да избяга без да я заловят, без да се налага да обяснява на всички коя е и защо е приела фалшива самоличност, да избяга, без да стане една от жертвите на Големия Бил. Тя бодро развърза бонето си и го захвърли на един стол.

— Много добре. Целуни ме и се постарай да вложиш емоция.

Той я изгледа отвисоко и се усмихна. Не жестоко и подигравателно — о, не. Усмивката му беше почти нежна, почти обожаваща.

— Ще го направя, но още има време. Нека Ръмбилоу дойде наблизо.

Значеше ли това, че Гейбриъл няма да я целуне, докато не му се наложи?

— Добра ли се до сейфа? — измърмори той.

— Тъкмо напипах ключалката и видях свещта на мистър Ръмбилоу. — С охота щеше да отговори на Гейбриъл, но и тя имаше въпроси, изискващи отговор. — Проследи ли ме?

— Не. Някой видя ли те?

— Не, но очевидно теб са те видели!

— Мамка му на лошия късмет. — Той вдигна глава и като ли че се ослуша. Някой изтрополя отгоре, но иначе всичко беше тихо. Той отново сведе глава и я попита:

— Помниш ли онази вечер, когато се срещнахме? Ти танцува два последователни пъти с мен и дързостта ти вдигна ужасен шум, но когато вечерта приключи, всички знаеха, че ни е писано да се оженим.

Защо й говореше по този начин? Този тон, нисък и съблазнителен, я изправи на нокти, а тя не искаше да е на нокти. Не и когато той усещаше всеки неин дъх, всеки трепет на тялото й.