Читать «Още един скандал» онлайн - страница 84

— Очевидно са грешали.

Ръката около кръста й беше нежна и в същото време толкова яка, че Мадлин никога не би успяла да се откопчи. А и къде да отиде? Гърбът й се облягаше на колоната, вратата беше безкрайно далеч, Гейбриъл се движеше с измамна пъргавина, а въоръжен мъж обикаляше из коридорите. Беше абсолютно безпомощна. Но…

— Ако няма да се целуваме, защо стоим толкова близо?

— Защото искам. — Гласът на Гейбриъл беше топъл и весел, като пращящият в камината огън през студен зимен ден — и също толкова опасен. Защото освен че дават топлина, огньовете изгарят, а в сегашното си настроение Гейбриъл беше див и първичен, което вещаеше лошо за преследвачите им… и за нея.

— Мади, помниш ли, когато се промъкнахме в градината на бала на лейди Крест?

— Спомени, а, Гейбриъл? — Присмиваше му се, но и тя помнеше. — Мислех, че презираш всеки спомен за мен.

— Да презирам ли? Нито един дишащ мъж няма да презре спомена за теб. Ти оживя в прегръдките ми. — Онази усмивка, която вледеняваше всяка фибра на тялото й, още играеше около устните му. — Въпреки младостта си, ти беше толкова красива и нахакана, толкова самоуверена, че нямаше да се изненадам, ако някой друг те беше научил на любов.

— Не! — Тя се размърда неспокойно. И се прокле, задето бе издала ревниво пазената истина.

— Знаех.

Значи беше все едно.

— Разбрах го, когато те целунах. Ти беше толкова нетърпелива и толкова непохватна.

Мадлин помнеше и това. Веднага бе пожелала да му покаже, че е негова, но си нямаше представа дори за основата на целуването. Устните й бяха нацупени и изопнати, а краката й се тресяха в кожените си пантофки. Сега знаеше — той бе разпознал неопитността й.

— Каква глупачка бях.

— Не, просто беше много млада. Лекът за младостта се нарича „време“. За глупостта няма лек. — Той притисна главата й към рамото си, предлагайки й утеха. — Като се замисля, помня онова велико, арогантно чувство на триумф, че ще бъда първия.

Тя се отблъсна от него, отхвърляйки утешението му. Отхвърляйки Гейбриъл.

— Какво магаре беше. И си.

— Да — призна си той без капка срам.

Двамата я можеха тази игра.

— Коя ти беше първата, Гейбриъл? — подразни го тя.

— Няма значение. — Пръстите му я погалиха, заровиха се в косата й, вдигнаха лицето й към неговото. — Защото ти ми беше последната.

Сърцето й подскочи при това признание.

Тогава той я целуна и не й остана време да мисли за чест или достойнство. Гейбриъл завладя мислите й като устните й — алчно, вкусвайки ги гладно, нетърпеливо, хапейки ги леко, сякаш устата й беше угощение, приготвено специално за него.

За един момент. Отдръпна се, защото Мадлин не отговори.

Може би Гейбриъл, помисли си тя, наистина не желаеше да я целува. Може би пробуждаше спомена, замисляйки някакво гнусно отмъщение.

Изсмя се тихо. Не, той все още я искаше. Искаше да я извади от равновесие, искаше я достатъчно, за да я притисне в ъгъла като огромен вълк, който свирепо ухажва вълчицата си.

— Помниш ли онзи път в библиотеката на лорд Нюкасъл, когато така се целувахме, че ти ме повали на бюрото му? — Очите му блестяха, ала гласът му беше нежен.