Читать «Още един скандал» онлайн - страница 125

— Просто малък теч.

— Значи най-после имаш сърце на жена.

— А ти какво си мислеше? — озъби му се Мадлин. — Че сърцето ми е кучешко?

— Не, кучетата са верни. По-скоро мислех, че имаш сърце на язовец.

Никой не се осмеляваше така да говори с Мадлин — освен Макалистър. Старият шишко беше непоправим, свадлив вмешател — и точно в този момент единствена надежда за гостите на приема.

Той я гледаше като ботаник — необикновена издънка.

— Чудя се сега пък каква лудост е обзела негово благородие.

— Не знам, но няма да обсъждам подобна тема с камериера му. — Тя решително постави Макалистър на мястото му, не че той даде признаци да го е забелязал. — Има ли как да се защитиш, ако се натъкнеш на някой от хората на Ръмбилоу?

— Ножовете ми са с мен.

— И Гейбриъл има ножове.

— И кой, мислиш, го е научил да ги използва? — Макалистър поклати глава. — Тъпа женска. Нищо не разбираш.

Пет маси, наредени една до друга. Десет стола с твърди облегалки.

Четирима лакеи със съмнителен произход.

Стени в цвят бордо. Тъмнозелени пердета, спуснати над високите прозорци. Празни лавици за книги.

Десет джентълмена, до един комарджии, които не забелязваха нито изолацията, нито факта, че лакеите стоят пред вратите като тъмничари.

Турски килим със зелени и черни шарки. Струйка дим от нечия пура. Притихналият игрален салон, неподвижният въздух.

Часовникът, биещ полунощ.

Гейбриъл чуваше силните пориви на вятъра, признак, че откъм морето се задава буря.

В игралния салон джентълмените залягаха над картите си, концентрирани сякаш животът им висеше на косъм. Тишината се нарушаваше единствено от спорадични възклицания на триумф или от някоя ругатня.

Дори Ръмбилоу — напълно неподвижен — беше съсредоточен изцяло в картите си и не говореше излишно.

Затова Гейбриъл взе думата. Трябваше. Беше мъж, който играе, за да печели, а за победа се изискваше стратегия. Не просто игрова стратегия, а стратегия, която да наруши концентрацията на останалите.

Всъщност беше доста забавно да ги гледа как се гърчат от раздразнение. Това му идваше като разтуха от нужното за победата съсредоточаване. А той трябваше да спечели на всяка цена.

Или не съвсем. Щеше да реши когато залозите и обстоятелствата станат напълно ясни.

В края на играта му с мистър Пейборн — естествено, Гейбриъл спечели и щеше да е много изненадан, ако до сутринта Пейборн не беше загубил всичко — той подхвърли:

— Трябва да отворим прозорците. Нека влезе малко въздух в тази стая.

Никой не отвърна. Няколко играча разместиха картите в ръцете си. Лорд Табард дръпна от пурата си.

— Ръмбилоу, нали не възразяваш да отворя някой прозорец? — настоя Гейбриъл.

— Да, да както искаш. — Седналият на съседната маса Ръмбилоу махна с ръка.

Аха. Ръмбилоу не обичаше да го прекъсват, докато играе.

— Чудя се дали да не накарам прислужника ти. Даваш ли?

— Да. Прави каквото искаш, за бога! — Ръмбилоу надигна глава и го изгледа яростно.

Гейбриъл го разгледа внимателно: избилата по лицето му червенина, опънатите устни, издутите ноздри — живото доказателство, че можеше да подтикне Ръмбилоу да разкрие чувствата си, а може би и картите си.