Читать «Нежен център» онлайн - страница 7

— В какъв смисъл? — попита Теръл.

— Започна да се интересува от някои неща. Преди да дойдем, просто седеше и с часове гледаше в една точка. Тук намери „Оливър Туист“ и започна да я чете. Помоли ме да му купя събраните съчинения на Дикенс и аз го направих. Възнамеряваше да изчете целия Дикенс. Започна да проявява интерес и към хората наоколо, обсъждаше ги с мене.

— А интересът му към вас започна ли да се събужда?

Вал вдигна безпомощно ръце:

— Не.

— Разбрах, че се е консултирал с доктор Густав — продължи Теръл след кратка пауза. — Защо?

— Той е в ръцете на лекарите от две години и няма никаква увереност в себе си. Чувства се безпомощен без лекар наоколо.

— Познавам добре доктор Густав — каза Теръл. — Той е добър човек. Какво мисли за съпруга ви?

— О, каза, че Крис проявява признаци на подобрение, но лечението ще отнеме много време.

— Не ви ли предупреди, че съпругът ви може да избяга?

— Не.

— Съпругът ви не се ли страхуваше да шофира, след като излезе от санаториума?

— Това е едно от нещата, които ме тревожат. Той не е докосвал кола след катастрофата… до днес. Винаги карах аз.

Теръл се замисли за миг, след това стана.

— Ще ви съобщя веднага щом го намерим. Може би ще бъде добре да дойдете и да го приберете от полицията. Мисля, че доктор Густав трябва да бъде предупреден. Аз ще направя това. Опитайте се да се успокоите. Няма да ни отнеме много време да го открием. Моите хора патрулират по всички магистрали, които водят към Маями.

Когато той излезе, Вал седна до прозореца, откъдето можеше да наблюдава алеята. Започна дългото чакане.

Глава втора

Сержант Джо Бейглър прокара дебелите си пръсти през ниско подстриганата си коса. Лицето му беше смръщено от напрежение. Той седеше зад очукано бюро в една голяма стая, в която имаше и други бюра с униформени полицаи зад тях, които работеха, говореха по телефоните или пишеха нещо в бележниците си.

Бейглър четеше доклад за някакъв дребен обир на бижутериен магазин. Беше шеф на всички сержанти и дясна ръка на Теръл. Неженен, на трийсет и осем години, пристрастен към кафето и цигарите, той беше смятан от шефа си за най-добрия сержант от много години насам.

Телефонът иззвъня и той отпусна дебелата си космата ръка върху слушалката, вдигна я и изръмжа:

— Даа?… Бейглър слуша.

— Шефът току-що дойде — каза дежурният. — Веднага в стаята му.

Бейглър изпъшка, хвърли върху бюрото папката, която разглеждаше, и се запъти с тежки стъпки към кабинета на Теръл.

Влезе тъкмо когато Теръл се канеше да си налее кафе от каната, която един от неговите хора току-що беше донесъл. Като видя Бейглър на вратата, Теръл извади още една чаша от чекмеджето на бюрото си и я напълни.

— Влизай, Джо. Нещо по оная работа с Бърнет?

Бейглър влезе, затвори вратата и седна на стола с права облегалка пред бюрото на Теръл. Той посегна към чашата с кафе и каза: