Читать «Свят на смъртта I» онлайн - страница 51

— Дори не си знаел — Кърк погнусено изкриви устни, оголвайки зъбите си. — Дори не си знаел името му… а той умря, за да можеш ти да продължиш жалкото си съществуване.

Кърк се изплю, сякаш от тези думи му се повдигаше, и се запъти решително към изхода. Но, изглежда, се сети още нещо, защото отново се обърна към Джейсън.

— Оставаш тук, в херметическите сгради, до завръщането на кораба, което е след две седмици. Тогава напускаш тази планета и никога повече да не се връщаш тук. В противен случай моментално ще те ликвидирам. С удоволствие. — И тръгна да излиза.

— Чакай — извика Джейсън. — Не можеш да решаваш така. Дори не си видял доказателствата, до които се добрах. Попитай Мета… — Люкът се затвори с трясък зад гърба на Кърк.

Просто всичко се получи ужасно тъпо. На мястото на безплодното отчаяние отпреди минута се надигаше гняв. С него се отнасяха като с някое неразумно дете и изцяло пренебрегваха откриването на бордовия дневник.

Джейсън се обърна и за първи път забеляза присъствието на Бруко.

— Чу ли?

— Чух. Това е положението. Можеш да се считаш за късметлия.

— Късметлия! — Сега беше ред на Джейсън да избухне. — Късметлия, че ме третират като дете-идиотче и презират всичко, което правя…

— Наистина късметлия! — прекъсна го остро Бруко. — Уелф бе единственият оцелял син на Кърк. И той му възлагаше големи надежди, подготвяше го евентуално за свой заместник. — Бруко тръгна към изхода, но Джейсън викна след него:

— Чакай. Съжалявам за Уелф. И това, че е син на Кърк, едва ли променя нещата. Но поне обяснява защо Кърк толкова бърза да ме изхвърли… заедно с доказателствата, които съм разкрил. Бордовият дневник…

— Знам, видях го — отново го прекъсна Бруко. — Мета го донесе. Много интересен исторически документ.

— Само в такава светлина ли можеш да го видиш, като исторически документ? А нима ти убягва значението на планетарната промяна?

— Не — бе лаконичният отговор. — Но не виждам връзката й с настоящето. Миналото не може да се промени, а ние трябва да се борим сега, в настоящето. И това ни стига, тъй като поглъща цялата ни енергия.

Джейсън чувстваше, че ще се пръсне от новата вълна на безсилие, която се надигаше у него. Накъдето и да се обърнеше, срещаше само безразличие.

— Уж си интелигентен човек, Бруко… ама не виждаш по-далеч от носа си. Изглежда, не може да е другояче. Ти и останалите пирийци сте супермени според критериите на Земята. Издръжливи, безжалостни, непобедими, ловки стрелци. Където и да ви хвърлят, по гръб няма да паднете. От вас ще излязат чудесни тексаски рейнджъри, канадски конни полицаи или пък блатни патрули на Венера — с една дума, всякакъв род митични бойци от миналото. И според мене там ви е мястото. В миналото. На Пиръс човешката приспособимост е стигнала своя предел, що се отнася до мускули и рефлекси. А това доникъде не води. Не друго, а сивото вещество е измъкнало човека от пещерите и му е открило пътя към звездите. Когато отново започнем да мислим с мускулите си, ние поемаме обратния път към пещерите. Нима вие, пирийците, представлявате нещо по-различно? Банда пещерни хора, които разбиват главите на животните с каменните си брадви. Не се ли замисляш поне за миг защо сте тук? Какво правите? Накъде отивате?