Читать «Свят на смъртта I» онлайн - страница 50

— Благодаря — извика Джейсън, но пириецът излезе, без да се обръща.

Джейсън се помъчи да се пошегува, да се усмихне както винаги. Защо не. Но тъкмо се канеше да пусне някоя шега, и почувства устните си като някакъв чужд придатък. Като нещо, което му бе прикачено, без да му се подчинява. Вътрешно той все още бе скован и неподвижен. Стигаше му да се сети как враждебната пихтиеста дъга се бе стоварила върху едноръкия пириец и пред очите му го удуши с милионите си огнени пръсти, и кръвта му се смразяваше.

Представяше си, че самият той е попаднал под дъгата. А нима не трябваше именно Джейсън да бъде на мястото на ранения? Той свърши с яденето, без въобще да съзнава, че се храни.

И това състояние продължаваше от онази сутрин, когато дойде на себе си. Знаеше, че трябва да е сред загиналите на превърналата се в бойно поле улица. Смъртта трябваше да покоси именно него, тъй като погрешно си бе въобразил, че може по някакъв начин да помогне на воюващите пирийци. А вместо това непрестанно им се бе пречкал из краката. Ако го нямаше, пириецът с ранената ръка отдавна щеше да се намира в безопасност тук, в сградите за преориентация, където нямаше да го заплашва нищо. Джейсън знаеше, че лежи в леглото на същия този човек.

Човекът, който бе дал живота си заради него.

А Джейсън дори името му не знаеше.

В храната имаше опиати, които го приспаха. Напоените с лекарство тампони поглъщаха болката от незарасналите обгаряния по лицето му, причинени от парещите пипала. Когато се събуди повторно, разбра, че е възстановил връзката си с действителността.

Един човек бе загинал, за да живее той. Джейсън трябваше да приеме този факт. Колкото и да искаше, не можеше да му върне живота. Можеше само да направи така, че смъртта му да добие известен смисъл. При положение, че в смъртта изобщо има някакъв смисъл… Той си наложи да не разсъждава по този начин.

Вече знаеше какво трябва да прави. Задачата сега му се струваше още по-важна. Ако успееше да разбули загадката на този смъртоносен свят, щеше отчасти да плати своя дълг.

Той седна, но му се зави свят и трябваше да се хване за ръба на леглото, докато му мине. В стаята никой не му обръщаше внимание и Джейсън започна бавно и с мъка да навлича дрехите си. Влезе Бруко, видя го какво прави и отново излезе, без думичка да обели.

На Джейсън му трябваше доста време, за да се облече, но най-сетне приключи. После той излезе от стаята и се натъкна на Кърк, който го очакваше.

— Кърк, искам да ти кажа…

— Нищо няма да ми казваш! — прогърмя гласът му и отекна в тавана и стените. — Виж какво ще ти кажа аз на тебе! Казвам го веднъж и край. Ти не си желан на Пиръс, Джейсън динАлт, нито ти, нито скъпоценните ти чуждоземни фантасмагории. Веднъж ти позволих да ме убедиш с лъжливия си език. Помогнах ти за сметка на много по-важни задачи. Трябваше да допусна какъв ще е резултатът от твоята „логика“. Е, сега го видях. Уелф умря, за да живееш ти. Той струваше двойно колкото тебе.

— Уелф ли? Така ли се казваше? — заекна Джейсън. — Не знаех…