Читать «Свят на смъртта I» онлайн - страница 20

Джейсън тръгна след нея към пулта, където тя смени дежурния астронавт и започна да следи показанията на уредите, за да направи пренастройка за скока. Толкова странно изглеждаше сред машините — здрава, но гъвкава фигура в обикновен астронавтски костюм. Работата си обаче вършеше с безспорна вещина.

— Мета, не си ли малко млада за пилот на междузвезден кораб?

— Така ли? — замисли се тя за секунда. — Всъщност и сама не знам на колко години трябва да бъдат пилотите. Пилотирам вече от около три години и съм почти на двайсет. Това по-рано ли е от обикновено?

Джейсън отвори уста… после се засмя:

— Предполагам, че всичко зависи от коя планета си. Има места, където едва ли ще успееш да получиш и разрешително за пилотиране. Обзалагам се, че на Пиръс е различно. Според разбиранията им сигурно вече се нареждаш сред старците.

— Сега пък се шегуваш — каза Мета спокойно и вкара някаква цифра в калкулатора. — На някои планети съм виждала старици. Те са сбръчкани и сивокоси. Не знам на колко години са. Веднъж зададох този въпрос на една от тях, но тя не ми отговори. Сигурна съм, че са по-възрастни от всички ни на Пиръс, тъй като при нас никой не изглежда така.

— Нямам предвид „стара“ в този смисъл — опитваше се Джейсън да налучка точната дума. — Не стара… ами пораснала, зряла. Голяма.

— Всички са големи — отвърна тя. — Или поне порастват много скоро, след като излязат от детските заведения. А това става, когато навършат шест години. Първото ми дете е голямо, а и второто щеше да порасне, ако не беше умряло. Значи аз несъмнено съм голяма.

С това въпросът за нея като че ли приключи, но Джейсън остана замислен, опитвайки се да вникне в чуждите схващания и действителност, които прозираха в думите й.

Мета вкара и последната комбинация и лентата с курса започна да излиза от кутията. Тя отново насочи вниманието си към Джейсън:

— Радвам се, че си на борда, макар да ми е мъчно, че отиваш на Пиръс. Но ние ще имаме много време за разговор, искам да узная толкова неща. За другите планети. И защо хората се държат по такъв начин. Съвсем не както при нас, където винаги ти е ясно всичко за действията на другите. — Тя смръщи вежди над лентата за миг, но после отново се обърна към него. — Как изглежда родната ти планета?

На езика му една след друга идваха обичайните лъжи, които разказваше в такъв случай, но той не си послужи с нито една. Защо да си прави труда да лъже някакво момиче, което всъщност не се интересуваше дали е роб, или благородник. За нея в галактиката съществуваха само два вида хора. Пирийци и останалите. За първи път, откакто бе избягал от Поргорсторсаанд, той се улови, че разказва истината за произхода си.

— Родната ми планета ли? Просто най-задушният, най-тъпият и затънтен край на вселената. Не можеш да си представиш такава разруха на една предимно аграрна планета, вманиачена на тема кастови разграничения и изпълнена със самодоволство от собственото си еднообразно съществуване. Не само че нищо не се променя, но и никой не желае нещо да се промени. Баща ми беше земеделец, тъй че и аз трябваше да стана такъв… ако се бях вслушал в съвета на по-възрастните от мен. Бе немислимо, а и забранено да се захвана с нещо по-различно. А и това, което исках да върша, бе противозаконно. Нямах и петнайсет години, когато се научих да чета… от книга, открадната от благородническо училище. След това нямаше връщане назад. И когато на деветнайсет години се скрих на борда на един чуждоземен товарен кораб, май вече бях нарушил всички закони на планетата. За щастие. Да напусна родината си за мен бе все едно да избягам от затвор.