Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 9

Тъкмо стигна при него и насред плочите се стовари огромна канара, захвърчаха стрели от всички посоки.

Междувременно Сатипо се бе втурнал към камшика и вече прескачаше ямата. Щом стигна отсреща, той изгледа странно Инди.

Знаех, че ще се стигне дотук — помисли си Инди. — Знаех го, предчувствах го. А сега накъде? Той видя как Сатипо дръпна камшика и го прибра.

— Сделка предлагам, сеньор, размяна. Идола за камшика. Хвърляте ми идола, аз ви хвърлям камшика.

Инди чуваше тътена зад гърба си и не откъсваше очи от перуанеца.

— Нямате избор, сеньор Джоунс — отново рече Сатипо.

— Ами ако хвърля идола в ямата, приятел? Ще си останеш само с един камшик.

— А вие, сеньор? Вие какво ще получите за труда си?

Земята се люлееше, стените трепереха. Идолът — помисли си Инди, — нима ще го хвърля в ямата!

— Дадено, Сатипо. Разменям идола за камшика — каза той и хвърли статуетката към перуанеца. Сатипо грабна реликвата, пъхна я в джоба си и пусна камшика на пода.

— Искрено съжалявам, сеньор. Адиос и късмет!

— Ако някой съжалява, това съм аз — извика Инди след перуанеца, който вече тичаше към изхода.

Целият храм се тресеше. Падаха камъни, срутваха се колони. Проклятието на идола. Беше като на кино, като кадър от филмите, които децата зяпаха събота следобед в тъмните киносалони. Оставаше му да направи само едно. Нямаше избор. Трябваше да прескочи. Трябваше да рискува, надявайки се земното притегляне да е на негова страна. Зад гърба му бушуваше ад, а пред него беше пропаст. Скачай! — каза си той. — Политай в мрака и стискай палци! Пое си дълбоко дъх, засили се и отскочи. Ако беше вярващ, щеше да се помоли да не го погълне черното небитие.

Падаше вече. Дали беше прескочил бездната? Не, още не. Усещаше тъмното пространство под себе си, лъхна го миризма на влага и плесен, той простря ръце да се залови за нещо, пръстите му се впиха в ронливия ръб на пропастта; опита да се изтегли нагоре, но ръба поддаде, няколко камъка се откъртиха и паднаха в бездната. Той се бореше, мятайки се като риба на сухо, вкопчен за ръба; мъчеше се да се изкатери. Не можеше да остави коварния перуанец да избяга с идола. Отново залюля крака, зарита, търсеше да стъпи на нещо, за да се повдигне. Храмът се разпадаше като сламена колиба при ураган. Инди стенеше, пъшкаше, мускулите му щяха да се пръснат, вените му щяха да се спукат. Още малко, давай! Рукналата пот го заслепяваше. Нещо ще поддаде, ще се отрони и ще видиш какво има на дъното. Той спря да си отдъхне, да се съсредоточи, след което със сетни сили се изкатери.

Залитайки, се изправи на крака и погледна натам, където беше изчезнал Сатипо. Форестал. Залата с металните зъбци. Тутакси разбра какво ще се случи с перуанеца. Още преди да чуе трясъка от стоварването на металните челюсти, преди да чуе ехото от смразяващия му вик. Наведе се, грабна камшика и се втурна нататък. Сатипо висеше на една страна, прободен като гигантска пеперуда в хербария на безумец.

— Адиос, Сатипо — каза Инди, измъкна идола от джоба му, провря се през решетката и хукна към изхода.