Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 10

Вече виждаше светлия отвор пред себе си, съзираше дебелите стволове на дърветата отвън. Ала грохотът нарастваше, пронизваше всяка негова фибра. Обърна се и видя, че подире му се търкаля огромен валчест камък, който набира инерция. Последният капан — помисли си. — Искаха да бъдат сигурни, че дори да си успял да влезеш в храма и да преодолееш всичките препятствия, няма да се измъкнеш жив. Той се втурна напред. Скалата громолеше по петите му. Хвърли се към изхода и падна на гъстата трева отвън миг преди камъкът да запуши и запечата храма завинаги.

Напълно изтощен, останал без дъх, Инди се търкулна по гръб. Искаше да спи, само да спи. Да затвори очи и да се пренесе в тъмните бездни на подсъзнанието, да потъне в дълбок, безпаметен сън. Колко пъти бе висял на косъм от смъртта. Той се усмихна, седна и започна да премята идола от ръка в ръка. Но си заслужаваше. Загледа се в златния предмет. Изведнъж върху идола падна сянка.

Изненадаха го седнал. Той вдигна глава и присви очи срещу слънцето. Двама ховити го съзерцаваха. Лицата им бяха нашарени с бойни краски, в ръце държаха дълги бамбукови тръби, прави като копия.

Но не присъствието на индианците разтревожи Инди, а видът на белия мъж с ловен костюм и тропически шлем, застанал помежду им с хищна усмивка на лицето.

— Белок — най-после промълви Инди. Само Белок липсваше! Инди отмести поглед от французина и видя цяла редица ховити при дърветата. Сред тях стоеше Баранка — замечтан, с глуповата алчна усмивка, която постепенно бе заменена с израз на почуда, а миг по-късно с изцъклен поглед, вещаещ смърт.

Баранка политна напред. Гърбът му беше надупчен от стрели.

— Скъпи доктор Джоунс — каза Белок, — очевидно не ви напуска навикът да си избирате лоши приятели.

Инди не каза нищо. Белок се наведе и взе идола от ръката му.

Известно време се наслаждава на реликвата с изражение на дълбоко задоволство. После кимна леко — жест на недвусмислена любезност, на добро възпитание.

— Сигурно мислехте, че съм се отказал. Но ето, че не можете да притежавате нещо, което да не съм в състояние да ви отнема.

Инди погледна към индианците.

— И ховитите се надяват да им дадеш идола?

— Така е — отвърна Белок.

— Колко са наивни! — изсмя се Инди.

— Точно така. Ако говореше езика им, може би щеше да ги предупредиш.

— Естествено.

Белок се обърна към воините, вдигнал идола в ръка. В следващия миг в абсолютен синхрон като на балетна репетиция индианците се проснаха по лице на земята и застинаха в религиозно страхопочитание. При друг случай можеше да ми бъде интересно да погледам — помисли си Инди. При друг случай, но не и сега. Той бавно се изправи на колене, хвърли поглед към Белок, после към проснатите индианци и се втурна към дърветата. Скоро въздухът щеше да загъмжи от стрели.

Инди се шмугна в гъсталака. Белок крещеше нещо зад гърба му на езика на ховитите. Плю си напетите. По-скоро, по-скоро да се добере до реката, до акваплана. Да тича, да тича, дори силите му да са изцедени до капка. Да бяга до изнемога.